Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Сдвоените пакети Айнщайн-Розен-Подолски — за краткост ще ги наричаме „АРП“ — бяха най-добри. Преди всичко те бяха най-бързи. Както бяха открили хората, при определени условия двойките частици, колкото и да са далеч в пространството, са толкова чувствителни една към друга, че всяко действие, извършено върху една от частиците, където и да се намира тя, моментално се отразява на другата. Моментално . Общовалидното ограничение на бързината, скоростта на светлината, просто не е в сила, когато става дума за двойки АРП. Като знаеха това, Уон-Ту и неговите колеги съвсем лесно можеха да създадат комплексни двойки частици и нещо като станции за мигновено изпращане и приемане на сигнали. Една от тези станции Уон-Ту държеше при себе си, другите беше разположил на избрани от него места във Вселената.

Беше разпратил голям брой станции. Много си ги харесваше — не на последно място поради това, че не можеха да бъдат „засечени“. От един от неговите далечни АРП-пакети нямаше начин да се каже къде се намира неговият двойник — и следователно къде се намира самият той . Тъй като Уон-Ту определено не обичаше някой да знае къде се намира, той използваше АРП-пакети да разговаря със застрашаващите го колеги. Те бяха неговият еквивалент на невключени в телефонния указател телефонни номера.

Другите му инструменти също бяха добри — в други отношения.

Тахионите например — частици, за чието съществуване се предполагаше, но не бяха открити на Земята — бяха почти толкова бързи и в някои случаи дори по-бързи. С тях можеше да се предава много повече информация и много по-лесно. С тях можеше да се пренася не само информация. С тахионен взрив той би могъл например да удари някого, ако искаше. (От време на време Уон-Ту изпитваше желание да нарани някого, макар и само да му попречи той да стори същото на него.) Тахионът беше доста допустима частица дори в ограниченията на древната теория на относителността. Той се подчиняваше на закона за крайната скорост на светлината. Единственото, което отличаваше тахиона от по-малко екзотичните частици, беше, че за тахионите скоростта на светлината беше долна граница, не горна. Те никога не можеха да се движат така бавно като светлината. При използване на тахиони скоростта не беше проблем. И тъй като тахионите с най-малка енергия бяха най-бързи за всякаква обикновена цел — да речем за разстояния до петстотин светлинни години, — те бяха почти толкова бързи, колкото и двойките АРП.

Недостатъкът в използването на тахионите не беше технически, а тактически. Тахионите бяха шумни. Те се движеха през пространството (вместо да го игнорират, както правеха двойките АРП) и поради това приемащата страна много лесно можеше да разбере посоката, от която идват.

Уон-Ту определено не го желаеше.

Освен това, разбира се, за по-бързи задачи той имаше на разположение и целия спектър от фотони — радио, топлинни, видима светлина, гама лъчи, рентгенови лъчи, дори гравитони. Всички те бяха полезни за различни неща, но бяха ужасно бавни . Никой от тях не можеше да се движи със скорост по-голяма от триста хиляди километра в секунда.

Все пак те можеха да бъдат много удобни, когато се използуваха правилно, особено онези, които имаха средна сила на гравитация. С тях на Уон-Ту нямаше да му е трудно да разпраши която си ще звезда. Дори човешки същества биха могли да го направят, ако имаха достъп до необходимите гравитони, гравифотони и гравискалари и всички онези принадлежности, с които Уон-Ту разполагаше в огромно количество. Ако облъчите една звезда с подходящите частици, можете направо да я деформирате. Единственото, което държи една звезда цяла, е гравитационната сила. Когато тя е разпъната на колелото на изтезанията на частицата, ядрото ѝ започва да бълбука и да изригва като гейзер и никаква структура в нея не може да оцелее.

Уон-Ту лесно можеше да си представи, че това става с неговата собствена звезда, и от тази мисъл го побиваха тръпки.

Уон-Ту можеше да използва и онзи бавен, голям, тромав материал — материята.

За Уон-Ту беше съвсем лесно да направи неща от обикновена материя, но той не ѝ се доверяваше. Тя беше напълно чужда на ежедневния живот. Той я използваше само когато нямаше алтернатива. И все пак, когато се замисли за възможностите си, започна да му се струва, че за случая не би могъл да намери по-добра алтернатива.

Макар че неговият ум — човек всъщност не би казал неговия „ум“, защото Уон-Ту нямаше друго освен ум — та макар че неговият ум, трябва да се подчертае, беше широко разпръснат върху структурата на звездата, на която живееше, вестоносците неутрино предаваха сигналите почти два пъти по-бързо от всякакви телесни дендрити 9 9 Къс израстък, обикновено с дървовидно разклонена форма, част от клетката. — Б.пр. в човешкия мозък. Така че не му отне много време да реши, че използването на известно количество материя ще е най-добрата му стратегия.