Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Мари-Клод си беше останала вдовица. Виктор страдаше, като виждаше, че тя често контактува с други мъже, но той се утешаваше с мисълта, че тя, изглежда, нямаше намерение да се ожени за никого от тях.

За Виктор работата за колонията бе определено досадна — нискоквалифицирана работа, за която другите нямаха време. Когато имаше възможност, той се опитваше да работи заедно с Мари-Клод, но повечето пъти това не беше възможно. Имаше много и най-различна работа. Горе на бързо изпразващия се „Мейфлауър“ почистващи екипи изпразваха товарните трюмове и изпращаха всичко на повърхността. По-ценните и чупливи неща се сваляха с трикрилите ракетни спускаеми апарати, които „Мейфлауър“ носеше в трюма си, но още не беше произведено достатъчно гориво, за да може всеки от тях да направи повече от едно пътуване. По-издръжливите доставки, включително пътниците, се приземяваха с големи капсули.

В тези капсули имаше най-различни неща — трактори, дестилатори, ръчни инструменти, стругове, сондажна техника, пушки, фенери, готварски съдове, чинии, хирургически инструменти, макари с меден проводник, кангали с оградна мрежа, кангали със светопроводи, кангали с гъвкави тръби; освен това имаше: крави, овце, прасета, пилета, кучета, котки, шарани, пъстърва, пчели, торни бръмбари, земни червеи, кафяви морски водорасли, зелени водорасли — всичките извадени направо от фризера, увити в защитна пенопластмаса или обездвижени в пластмасови чанти. Отначало изобщо не сваляха живи същества; много от тях (и много, много флакони с яйца и сперма, и семена, и спори) останаха замразени на кораба за бъдещи нужди.

Капсулите продължаваха да пристигат. Почти винаги, когато „Мейфлауър“ идваше на подходяща орбита — само една от двадесет, поради въртенето на планетата — екипите пускаха дванадесет или четиринадесет капсули, навързани една за друга, с ракети за обратна тяга да ги забавят. После капсулите се разделяха, разтваряха парашутите си от светлинно платно и слизаха долу като флот от ярки златни балдахини, под които висяха сиви метални капсули. Парашутите бяха интелигентни. На всеки имаше сензори, които доста добре ги насочваха към мястото, където трябваше да паднат — най-малкото доста добре, при условие че свързаните една за друга капсули бяха изхвърлени точно в подходящия момент и обратната тяга беше точна.

Но дори когато всичко вървеше добре парашутите можеха да паднат навсякъде в радиус от десет километра от точката близо до колонията на брега на наричания тук Велик океан.

Щеше да е добре, ако точката на спускане можеше да бъде точно над самия малък град. Но тогава сигурно половината от капсулите щяха да паднат във Великия океан, а това би довело до големи трудности в пренасянето. Беше много по-лесно да се изпратят хора като Виктор да ги докарат на теглени от трактор шейни. Точно това правеше той — по пет-шест пъти седмично.

Най-спешните за получаване товари бяха с живите същества. Те трябваше веднага да се поставят в кошари, обори или басейни за развъждане (понякога дори още докато собствените жилища на хората се строяха от изпотени, бързащи работници). Следваха машините, които бяха необходими колкото е възможно по-бързо, за да може колонията да живее и расте — плугове, трактори, хеликоптери, извънбордови двигатели за разрастващата се малка флотилия на колонията и безброй резервни части. За щастие през първите няколко седмици горивото не беше проблем. То не беше втечнен газ от рода на използвания в ракетите — засега той трябваше да почака — нито дизелово гориво или бензин. На Нюманхоум имаше нефт, всички го знаеха, но не бе имало време да се извлече достатъчно. Затова хората от първия кораб бяха напълнили огромни басейни с нарязана и смачкана растителност, приготвяйки нещо като каша за бира, която дестилираха в цистерни и получаваха алкохолно гориво. То движеше тракторите, с които Виктор пренасяше стоките — почти непрекъснато, ако не се брояха часовете за сън и за училище.

Това поне беше добро упражнение.

И сякаш нямаше друга работа, та му възложиха да се грижи и за бебето, когато родителите му бяха на работа. Понякога трябваше дори да носи малката пикла на училище със себе си. За щастие тя спеше в един кош зад неговия чин, но когато се събудеше и се разплачеше, се налагаше да я носи навън, за да я усмири. Понякога трябваше само да я нахрани, но когато се беше подмокрила или, още по-лошо, наакала, трябваше да сменя проклетите пелени.

Единствената му утеха беше, че не само той е със сестричка или братче и че не винаги беше самичък. Тереза Макган вземаше бебето съвсем на сериозно.