Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Нищо не разбираш от бебета — казваше тя и гледаше критично как той се мъчи да оправи гумените гащички на Едуина.

— Ти пък да не би да разбираш? — озъби се той.

— Естествено, че разбирам. Имам опит. — И го буташе настрана и се заемаше с бебето.

Реза, изглежда, не само нямаше нищо против да сменя мръсотиите на малката Едуина, но май можеше дори да търпи момчетата на Стокбридж. През свободното си време им показваше какви ли не неща. Един ден, докато двамата разбойници стояха и зяпаха как по-големите танцуват, ги покани и ги научи на няколко стъпки. (Научи на няколко стъпки и Виктор.) А друг път, когато всички като по чудо бяха свободни по едно и също време, заведе Виктор и момчетата на пикник на хълмовете северно от селището.

Виктор имаше резерви към това. Нейните грижи за Били и Фреди го лишаваха от възможността да се представя в благоприятна светлина пред Мари-Клод — е, той всъщност нямаше много време за това. А пикникът беше приятен. Най-доброто качество на Реза, според Виктор, беше, че също като него тя си беше поставила за цел да стане пилот-космонавт. Или ако нямаше много възможности за това, защото имаше всички основания да смятат така, поне пилот на самолет. На Нюманхоум имаше нужда от много полети — цели континенти за изследване и множество острови; летящият по орбита „Мейфлауър“ изпращаше снимки, направени от орбита, но имаше много неща, които не можеха да се видят от орбита. И някой ден…

— Някой ден — каза Реза загледана в появяващите се звезди, и не довърши. И двамата знаеха какво има предвид.

Слънцето беше залязло. Лагерният огън догаряше, бяха пратили момчетата да донесат вода да залеят въглените. В небето на Нюманхоум светеха звезди и планети.

— Някой ден — каза уверено Виктор — аз отново ще бъда там горе. Ние ще бъдем — поправи се той, за да избегне поредната кавга. После се обърна натам, където бяха изчезнали момчетата — в ниската гора на Нюманхоум, — и изгуби малко от самоувереността си. Никога досега не беше живял в неизвестност.

Разбра, че Реза му се присмива, и се изчерви; едно от нещата, които мразеше у Реза, беше, че тя, изглежда, винаги знаеше какво мисли.

— Децата са добре — успокои го тя и приятелски го потупа по рамото. — Нищо не може да им се случи. Дори не могат да се изгубят — нали виждат светлините на града.

Той не удостои забележката ѝ с отговор. Вместо това каза твърдо:

— След като пристигне „Аргози“, отново ще имаме космически кораби. Трябва да имаме. Няма да останем цял живот приковани към тази жалка малка планета.

— И ще сме точно на подходящата възраст — съгласи се Реза. — Къде искаш да отидеш? Първо, искам да кажа?

Разбира се, последва спор. Никой от тях не желаеше да си губи времето с Ищар; планетата беше голяма — с размерите на Юпитер, — но това означаваше, че никой никога няма да кацне на нея, защото както Юпитер, и тя нямаше твърда повърхност. Дори нямаше интересната свита луни като Юпитер, защото силната гравитация от гигантската Нергал, изглежда, ѝ ги беше отмъкнала. Виктор беше избрал Нергал.

— Толкова луни! — каза той. — Някои от тях трябва да са прилични и във всеки случай това е кафяво джудже… никой още не е отивал близко до кафяво джудже.

— Така казва Тис Кхадек — съгласи се Реза.

— И е права.

— Тя винаги е права — отговори му Реза — или, във всеки случай казва, че е права. Мисли си, че Нергал е нейна собственост.

Виктор се подсмихна. Иракската астрономка от „Арк“ Ибитсам Кхадек беше внучка на мъжа, пуснал първата изследователска роботизирана сонда и нарекъл планетите но името на наследствените си вавилонски богове, което всъщност беше негово право.

— Фактът, че не я харесваш, не означава, че не е права — каза той. — Ти къде искаш да отидеш?

— На Небо — заяви Реза.

— Небо!?

— Капитан Родерикс е на същото мнение. Той казва, че трябва да създадеш някъде преден пост, а това е най-доброто място.

— Има дори луни по-големи от Небо!

Реза обаче настоя. Небо беше най-близката до тяхното ново Слънце планета — с големината на Марс, но по-гореща от Меркурий.

— Там има атмосфера, Вик. Защо има атмосфера?

— Кой се интересува от това? — попита Виктор.

— Аз. Искам да знам защо … — Спорът продължи докато момчетата не се върнаха. Смешен спор. Сякаш наистина щяха да имат шанс да летят в Космоса. И двамата знаеха, че когато дойде денят това да стане възможно, ще са много стари.

Странно, но една от най-лошите караници между двамата избухна по въпроса на остаряването — или по-точно на каква възраст са те.