Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Виктор придърпа възмутен одеялото до брадичката си и я погледна неразбиращо.

— Какво?

— Да помогнем на Мари-Клод Стокбридж — повтори нетърпеливо тя. — Разрешили са ѝ да закара машини фон нойман и тя се нуждае от помощ… от нас, ако надигнеш скапания си задник и отидем там преди да отиде някой друг.

Това моментално го разбуди.

— Махни се оттам да се облека — каза той почервенял от радост и обу шортите и обувките си за нула време. Той, разбира се, знаеше за машините фон нойман. Всички знаеха. Те щяха да бъдат много важни за колонията, но трябваше да почакат, както и всички други важни проекти, първо да се изпълнят най-неотложните за оцеляване задачи.

По пътя Реза обясни.

— Джейк Ланди ми каза. Той май ѝ е хвърлил око. Помага ѝ да подготви машините и ми се струва, че му харесва идеята да му помогна няколко дни. Тогава веднага се сетих за теб.

— Благодаря — каза Виктор. Не изпитваше големи симпатии към Джейк Ланди — пет години по-голям от Реза и от него, висок мускулест младеж, за когото вече се знаеше, че е създал поне едно дете на колонията, макар да не проявяваше признаци на желание за женитба. Но Виктор можеше да търпи Ланди — можеше да търпи дори Реза, — ако това означаваше да бъде близко до Мари-Клод.

После чу какво бърбори Реза, спря и я погледна.

— Какво каза?

— Казах, че Стокбридж като че ли също проявява интерес към Джейк. Искам да кажа, че Джейк е страхотен мъж. — Тя млъкна и го погледна. — Какво ти става?

— Нищо! — отвърна троснато Виктор.

Тя го заоглежда любопитно. Той стоеше смълчан и намусен.

— О, разбрах — каза Реза. — Гушкал си се с Мари-Клод.

— Затваряй си мръсната уста! — озъби се той и се разтрепера.

Тя се постара да прояви разбиране.

— Но, Вик, това е съвсем нормално! Не трябва да се притесняваш, задето го прави с него. Тя е жена, нали? — Реза отстъпи една крачка. — Добре де, не ми се сърди! Нищо не съм казала!

— Просто млъкни — избухна той.

Реза го погледна замислено, после тръгна към бараките с машините. Но не можеше да мълчи безкрайно дълго и точно преди да стигнат се изкашля и каза:

— Не се дразни, но ще те попитам нещо. Когато бяхте на кораба, виждал ли си Мари-Клод да прави любов със съпруга си?

— Не бъди цинична !

— Ох! — въздъхна тя. — Не е цинично да се прави любов . Да гледаш как някой го прави е цинично обаче, затова попитах…

— Казах ти да млъкнеш .

Известно време тя мълча, защото тонът му наистина беше застрашителен. Вътрешната му болка обаче не премина.

Мари-Клод Стокбридж отговаряше за дузина прототипи на намиращи и самонасочващи се машини фон нойман — големи евтини автомати, които в никакво отношение не бяха живи същества, но също като живите можеха да търсят в околната среда химикали, да се хранят с намерените и да се възпроизвеждат като хората, като правят копия на себе си. Всяка имаше „самонасочваща схема“ (подобно на сьомгите или мигриращите птици, които, когато пораснат достатъчно, се връщат на мястото, от което са тръгнали или на което са били техните прадеди), предназначена да я върне и тя да бъде разтоварена, а рудата претопена и отлята в метал, от който колонията се нуждаеше.

Машините бяха грозни, но бяха незаменими.

Бяха няколко разновидности. Имаше копаещи, които приличаха на железни дървеници; имаше плуващи за експлоатация на топлите извори, каквито се надяваха да намерят на дъното на Великия океан — приличаха на хромирани версии на мидените черупки, събирани от хората по плажовете на Земята. Те бяха чиста механика. Минните например имаха сложна „храносмилателна“ система като втория стомах на преживно животно, където генетично модифицирани бактерии за концентриране на желязо помагаха да се извлича металът от скалата след като челюстите на миньора са я стрили на прах.

Реза и Виктор и двама други черноработници трябваше да пренасят и окачват на дебели въжета машините, а Мари-Клод и Джейк Ланди щяха да отварят контролните люкове и да проверяват схемите, да тестват пломбите и да свалят транспортните блокировки от всички механични части. Работата беше тежка и напрегната. Отначало Виктор беше неспокоен и непрекъснато гледаше Мари-Клод и Джейк Ланди да види дали между тях няма някаква открита проява на чувства; Мари-Клод обаче беше съвсем делова. Но най-доброто от всичко беше, че тя бе тук, само на една ръка разстояние от него; дори и да го смяташе за дете, се отнасяше към него като към колега. Дори Джейк Ланди не беше толкова лош. Със силните си мускули той оказваше голяма помощ, когато масивните машини трябваше да се повдигат или обръщат, но и Виктор беше доста силен и Ланди го викаше, когато трябваше да се свърши нещо тежко.