Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Виктор почувства как ушите му пламват от възмущение. Отказа да вдигне поглед, но чу как баща му въздъхна.

— Добре — съгласи се Сорикейн. — Май наистина е време. Вик, чуй ме. Ти да не си… — Той затърси точните думи. — Хм, добре ли си?

Виктор повдигна глава и погледна баща си със студения поглед на непознат.

— Разбира се, че съм добре. Защо да не съм добре?

— Искам да кажа за… ти знаеш, за госпожа Стокбридж — продължи баща му. Изглеждаше по-объркан от Виктор, но определено му съчувстваше. — Синко, не искам да кажа нищо, което би те разстроило. Разбираш ли ме? Слушай, съвсем естествено е за едно… за един млад мъж да е привлечен от една по-възрастна жена, особено когато жената е така секси и… — Той зърна погледа на съпругата си точно навреме. — Когато е красива, искам да кажа, като Мари-Клод. В това няма нищо лошо. Когато бях на шестнадесет, имаше една танцьорка в балетната школа при Варшавската опера, около двадесетгодишна, толкова стройна и грациозна…

И спря на ръба на друга бездна и се постара да избегне погледа на съпругата си. Тя мислено го съжали, но не каза нищо.

— Не дрънкай глупости — сопна се синът му.

Никога не беше говорил така на баща си. Изправи се, провери дали му се върти главата и с точни, внимателни стъпки тръгна към вратата, като остави Пал Сорикейн да хапе устна зад него. В погледа на сина му имаше нещо като омраза. Пал Сорикейн не беше очаквал такова нещо от сина си, когото винаги беше обичал и ценял; мислеше, че и той го обича.

Виктор излезе, спря и се подпря на вратата.

Тъй като бяха едно от семействата, извадили късмет в лотарията, сега имаха две стаи — две клетки в редицата по дългата кална улица, свързани с обща врата като старите американски туристически хижи. През тънкото фолио на прозорците — поредното приложение на парчетата от светлинното платно — чуваше родителите си да си говорят тихо.

Странно, на улицата също говореха хора. Стояха на групички с вдигнати глави и гледаха лятното небе на Нюманхоум. Виктор също погледна нагоре. Топли конвенционни облаци закриваха по-голямата част от безлунното небе, но през пролуките между тях се виждаха стотици звезди.

Е, какво толкова — облаци и звезди. Но защо тези хора се взираха така? Вярно, една звезда изглеждаше доста ярка, почти колкото планетата Венера на Земята (Виктор смътно си я спомняше), по-ярка от всяка виждана на Нюманхоум звезда…

В следващия миг той с ужас видя, че звездата става по-ярка.

И продължи да става по-ярка, почти като луна, достатъчно ярка да хвърля сянка; облаците се разнесоха, тя засвети на небето като синьо-бял фар, все по-ярка и по-ярка…

Той се обърна, залитна, а после затича — невероятно самоуверен и спокоен — да каже на родителите си, че е изригнала друга съседна звезда.

След това нямаше никаква пречка Пал Сорикейн отново да стане астроном на пълен работен ден. Макар че на колонията не достигаха работници, всички се съгласиха, че този втори обект Сорикейн-Мтига определено трябва да бъде изследван. Пал беше освободен от задълженията си на общ работник, Франсес Мтига от училище, Джаханджур Сингх от работата си като счетоводител и Ибитсам Кхадек от насочващите системи за рамковата антена.

Трудността дойде, когато четиримата поискаха, не — настояха , колонията да инструктира екипите в орбита да оставят всякаква друга работа, за да извършват наблюдения, които само те можеха да правят със сензорите на кораба — единствените очи на колонията за изследване на ставащото в Космоса.

За да се вземе решение, трябваше да се свика цялата колония — повече от три хиляди души, събрани около трибуна на открито, където говорителите да изложат аргументите си.

Когато Пал Сорикейн научи, че решението ще се взема на общо събрание, той изпсува и си сипа едно питие. Това означаваше, че решението ще се приеме с мнозинство, а Пал Сорикейн, както мнозина от „Мейфлауър“, смяташе, че това е несправедливо. С втория кораб бяха пристигнали повече хора, отколкото с първия — 1115 срещу 854, но първите колонисти бяха имали шест земни години да направят повече бебета, така че комбинацията от колонисти, пристигнали с „Ню Арк“, и роденото на Хоум потомство възлизаше на 1918, докато от „Мейфлауър“ бяха малко над 1300. Разбира се, новородените не бяха достатъчно големи, за да гласуват, но кой всъщност беше? На каква възраст човек има право на глас? И по кой календар?

Сорикейн отиде на митинга, твърдо решен да се бори по въпроса за възрастовата граница за гласуване. Но този път разграничителната линия не беше между хората от двата кораба. Въпросът раздели двете фракции почти наполовина. Едната страна — оглавявана от Пал Сорикейн ѝ малката му група заедно с капитан Родерикс от първия кораб и Мари-Клод Стокбридж — настояваше звездата да бъде изучавана с всички възможни ресурси. Хората от другата, която включваше родителите на Реза Макган, но също Сам и Сали Брод от „Мейфлауър“ и много други от двата кораба бяха категорични, че екипите в орбита имат всичко, с което да довършат преустройството на двигателите в магнитнохидродинамични микровълнови генератори, и питаха как останалите не разбират, че колонията се нуждае от тази енергия?