Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Сега се представете — заповяда Фелдхаус. — Когато посоча някого, той трябва да каже от кои е — от кораба или от Хоум. Започвай! — Фелдхаус посочи най-ниското момче, което бързо каза, че е от Хоум. Същото беше и с момичето до него, но следващото момиче беше от „Мейфлауър“ и учителят го сложи до първото момче.

„Другарчето“ на Виктор се казваше Тереза Макган. Изгледаха се с подозрителна враждебност, но седнаха един до друг, както беше наредено, докато Фелдхаус гледаше четири останали без другарчета деца, родени на Хоум.

— Редно е вие четиримата да сте с мен — заяви той. — Останалите ще работите по двойки. Вие от кораба ще учите другарчетата си, доколкото можете да си спомните, на наученото от машините за обучение. А вие от планетата ще ги учите на география и земеделие, и на всичко друго тук… Първия урок ще ви го дам аз. Името на тази планета е Енки, според астрономите, но правилното ѝ име е Нюманхоум. За краткост я наричаме Хоум. Отсега нататък имате само един дом и това е тя.

Осем месеца бяха необходими за размразяване и спускане с парашути на Нюманхоум на последните замразени хора от „Мейфлауър“. По-голямата част от това време мина в отделянето на секциите от кораба и превръщането им в модули, които да пренесат всички и всичко долу, и в изработването на парашути и ветроуказатели от светлинното платно — без тях приземяването би било катастрофално. Колонистите, разбира се, приветстваха новопристигащите. Още повече приветстваха товарите, които доставиха те. С радост се приемаха всички паднали модули — всеки, когато се изпразнеше, представляваше половин тон ценна стомана.

В тази работа трябваше да помагат всички, включително и децата. Освен това децата трябваше да посещават училището на господин Фелдхаус (ако бяха на дванадесет до четиринадесет биологически земни години; за по-малките и по-големите имаше други училища). Три часа дневно те използваха машини за обучение и се препитваха взаимно по граматика и тригонометрия, и история на Земята, и музика, и рисуване под раздразнителния и небрежен надзор на Фелдхаус. Хубавото на училището беше, че Виктор имаше за компания деца на своята възраст, въпреки че едно от тях беше дръзката Тереза Макган, която първия ден учителят му беше наложил за другар. Лошото беше, че почти всички деца бяха непознати. И много от тях — това бяха пристигналите с първия кораб — надменни.

Понеже Виктор и Реза седяха на един чин в претъпканата училищна барака, тя имаше възможност непрекъснато да подчертава колко малко знае той за живота на Нюманхоум. Всеки път, когато той се оплакваше от общите книги или тежкия труд, тя непременно му казваше колко по-лошо е било преди шест години, когато те пристигнали. „Арк“ не бил конструиран за разглобяване като „Мейфлауър“. Единственото, което можели да направят първите колонисти, било да свалят от него товара и повечето от подвижните неща. После, макар и с неохота, го напуснали. Той още бил горе на орбита, летящ почти мъртъв, с изключение на малкото енергия, която захранвала фризерните отделения, иначе бил безполезен. С всичката си ценна стомана.

— Ако бяхте малко по-умни — каза Виктор на момичето с тон на превъзходство, докато се опитваше да запали огън пред тяхната палатка — щяхте да направите двигателя на кораба така, че да излъчва енергия долу като нашия кораб.

— Ако бяхме по-умни — отвърна тя, — щяхме да дойдем с втория кораб като вас, така че когато пристигнем, други вместо нас да са свършили тежката работа. — После добави: — Извади дървата и започни отново. Сложил си дебелите отдолу, а подпалките отгоре. Толкова ли не ти сече пипето ? — После го бутна настрана и сама свърши работата. Беше доста силно.

Ако Виктор се беше вгледал внимателно в Тереза Макган, щеше да открие, че в края на краищата тя не е толкова лошо момиче. Вярно, непрекъснато му напомняше за огромните празноти в практическия му опит, но макар и намусено, той все пак го обогатяваше. Вярно, че коленете и бяха покрити със струпеи. Вярно също, че беше няколко сантиметра по-висока от него, но причината за това беше, че четиринадесетгодишните момичета са нормално по-високи от четиринадесетгодишните момчета. Той обаче не я възприемаше по този начин. Не че не се интересуваше от противния пол, дори от такова докачливо момиче като Реза Макган — често мислеше за момичета като всеки тийнейджър, — но фокусът на интереса му не се беше променил. Той си оставаше красивата (сега овдовяла) Мари-Клод Стокбридж.