Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Какво има? — попита загрижено Балит.

Виктор примига. После успя да се усмихне.

— Нищо — каза той. — Просто си спомням.

Балит кимна, после каза нерешително:

— Вик? Нрина… Нрина не ти ли се обади?

— Не мислех за Нрина — отговори Виктор.

— Знам — каза момчето. — Просто попитах. — А след това каза: — Искаш ли, когато върнем лодката на Маркети, да го помолим да ни покаже нещата от Небо?

— О, Господи! — възкликна Виктор изненадано. Защото, колкото и да беше невероятно, покрай всичките неща, които ставаха, откакто се бе върнал на Нюманхоум, той беше забравил за „нещата от Небо“.

Нещата не бяха в музей или нещо подобно. Бяха в една барака в покрайнините на малката колония, почти цялата пълна с вехтории, които никой не искаше, но и на никого не му се щеше да ги изхвърли.

Най-голямото, което Виктор вече беше видял на пулта на Нрина, виолетов метален предмет човешки бой, имаше почти кубична форма. Виктор предпазливо го пипна и попита:

— Защо тези неща не са били занесени на жизнените среди?

Маркети го погледна учудено.

— Защото може би са опасни ! Знаеш какво е станало на Небо, когато се опитали да отворят такова нещо. По-добре да са тук, така че ако някой направи нещо рисковано, щетите да са по-малки… искам да кажа върху нещо важно — обясни той.

— Искаш да кажеш, ако някой се опита да види какво има вътре в тях — каза Виктор и кимна. — Може би си прав. Но това трябва да се направи.

Учудването на Маркети се превърна в тревога.

— Не знам дали тази идея е добра, Виктор.

— Не е необходимо да бъде направено тук. Може би някой от тези предмети може да бъде занесен в някоя друга част на Нюманхоум… може би ще можем да направим някаква машина с дистанционно управление, която да ги отвори… не знам, може би най-доброто място да се направи това е на самата Небо. Но в края на краищата ние трябва да се възползваме от тази възможност, защото наистина трябва да знаем! — Когато думите излязоха от устата му, Виктор изненадано усети, че звучат така, сякаш отново се вълнува.

— Според Пели това би могло се да направи в Космоса — каза обнадеждено Балит.

— Може и там, не ме интересува къде — отвърна Виктор. — Тези машини от Небо са вършили неща, които хората дори не са могли да си представят… дори някога… дори когато са могли да пътуват между звездите.

— Обаче знаем, че те много добре убиват хора — обади се Маркети.

— Не мисля, че това е било нарочно — възрази Виктор. — Във всеки случай не всичките. Най-малкото знаем, че те са помогнали на някои хора… на онези, които видях да кацат на Небо; имаме лентите, на които можем да проверим. Да, те са умрели, но не са били просто убити… Бог знае защо — завърши той. После продължи: — Не ти казах всичко, Балит, но имам идея. Мисля, че наоколо има друга цивилизация… не хора. Най-малкото мисля, че е имало и че те отдавна са изпратили някого на Небо… много отдавна, дори преди пристигането на „Ню Арк“ от Земята.

— Никой никога не е споменавал такова нещо, Вик — каза разтревожен Балит. — Откъде са дошли?

— Не знам. Според Пели звездата Голд има планети. Може би съществата, кацнали на Небо, са дошли от някоя от онези планети. Във всеки случай мисля, че поради някаква причина… не мога дори да се сетя каква… те са конструирали машините на Небо да вземат енергия от нашето слънце и да я използват за ускоряване на цялата група звезди.

— Защо? — попита добродушно Маркети.

— Нямам представа. Казах го просто така. Но ние никога няма да имаме надежда да разберем „защо“, ако не разберем „как“, а това означава да разглобим някои от тези машини и да узнаем как работят.

Последва кратка тишина. После Маркети каза притеснено:

— Виктор? Нали не искаш да кажеш, че ти ще… ще се опиташ лично да отвориш някоя?

— Ако няма друг начин, ще го направя — отговори Виктор категорично.

— Аз… — почна Маркети и стисна устни. Погледна неразбиращо Виктор и въздъхна. — Е, хайде да говорим за нещо по-весело. Огладняхте ли? Надявах се да ми правите компания за обяд… имам някои вкусотии, които Пели ми донесе от дома. Какво ще кажеш, Балит?

Но Балит не слушаше. Беше приковал очи във вратата. После попита:

— Защо навън става тъмно?

Виктор се обърна да погледне. Беше вярно — светлият ден се беше превърнал в мрачен. Слънцето беше залязло, облаците бяха плътни и черни.

— По-добре да побързаме — каза той. — Мисля, че ще вали.

Наистина заваля — първите големи топли капки ги намокриха преди да стигнат до дома на Маркети, а после, когато вече бяха вътре, се изля страхотен порой. Балит беше доволен и не престана да прескача до вратата, за да прави снимки. Валеше много внушително, с гръмотевици, които го караха да си запушва ушите, и светкавици, които го караха да пищи — не от страх, съвсем не от страх, а главно от вълнение пред този невъобразим спектакъл на природните стихии.