Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Но тук не е имало никой да прибере донесеното — завърши тъжно Виктор.

— Значи ли това, че от тях вече няма никаква полза? — попита момчето.

— Съвсем не! Радвам се да видя, че са тук. Биха могли да бъдат доста ценни, ако намерим начин да ги използваме. Чисти метали, всякакви суровини… — Той се усмихна иронично. — Ако имахме заводи, бихме могли да произвеждаме много неща. Ако имахме храна да храним хората, които да работят в тези заводи. Ако имахме хора да отглеждат храна, за да хранят хората. Ако…

Виктор млъкна, когато разбра, че Балит е насочил фотоапарата си към него.

— Стига толкова, Балит. Какво ще правиш с всички тези снимки? Защо не престанеш да снимаш?

— Не, това наистина е интересно, Виктор — възрази момчето. — Какво искаш да кажеш, ако имахме хора?

Виктор се примири.

— Добре, нека да започнем от началото. Цялата планета е гола, нали? Което означава, че няма растителна покривка, която да задържа почвата. Затова няколко столетия почвата е била отмивана и отнасяна в морето, което означава, че ако това не бъде спряно, много скоро Нюманхоум ще умре. — Той спря за момент, опитвайки се да си спомни щастливите, обещаващи ранни дни на първата колония на Нюманхоум, — Ето защо трябва колкото се може по-скоро планетата да се покрие с някаква растителност. Това означава да се засадят семена… на цялата планета, Балит; милиони тонове семена. Предполагам, че сеитбата трябва да се извърши със самолети… ако имахме самолети. Ако имахме семена за посев. След което… сигурен ли си, че искаш да слушаш всичко това?

— Разбира се. Продължавай! — настоя момчето.

Виктор вдигна рамене.

— Но ние имаме нужда от хора, които да свършат работата. Не само да засеят семена по цялата планета, но и да отглеждат храна, за да хранят всички, които вършат тази работа. И да построим самолети, може би; а преди това да построим заводите, които да строят самолети. Балит — каза сериозно той, — минал съм през всичко това по-рано, много е трудно . Когато първите земни кораби кацнаха тук, те докараха няколко хиляди души и всякакви видове машини, предназначени за всякаква цел, която можеш да си представиш… и въпреки това всички работеха ден и нощ в продължение на много години. Колко души има сега на Нюманхоум?

— Шестнадесет — отвърна веднага момчето. — Искам да кажа шестнадесет от жизнените среди плюс четиридесет и двама като теб, плюс всички гили.

— Шестнадесет — каза Виктор и кимна. — Плюс четиридесет и двама като мен. Разбира се, има още няколко хиляди… като мен… във фризерите, но ние не можем да направим много за тях. Манет казва, че се опитали да съживят няколко, но повечето от тях умрели. Фризерно изгаряне. Единствената възможност е да ги откараме в жизнените среди, където някой като Нрина има необходимата апаратура и може да свърши работата както трябва. Не — каза той загледан с празен поглед към хълмовете, — не виждам как може да стане това. Ние просто нямаме ресурсите да останем живи тук, още по-малко да се опитаме да разберем…

Той спря и се усмихна на момчето.

— Бях готов да отида на Небо, за да разбера какво се е случило с Вселената, нали? Вече си слушал достатъчно за това.

— Никога не е-достатъчно — възрази сериозно Балит, но прибра фотоапарата. После каза: — Знаеш, че в жизнените среди има много хора.

— Сигурно. Също толкова сигурно е, че те си стоят там. Не идват на такива сурови места като това.

— Но аз дойдох.

Виктор потупа момчето но рамото.

— Знам, Балит. Оценявам го. Но… нека бъдем честни. Колко са готови да напуснат жизнената си среда и да дойдат тук? А и онези, които ще дойдат, колко дълго могат да останат? Не можеш да кажеш, че тук се чувстваш комфортно .

— Не е толкова лошо — отвърна момчето, но доста неубедително.

Замълчаха за малко, после Виктор посочи водата.

— Виждаш ли онези неща долу? Не фон нойманите, онези четвъртитите. Това са доковете на Хоумпорт. Разбира се, сега те са покрити с кал, но съм съвсем сигурен, че бяха точно тук.

— Доковете не трябва ли да са до брега?

— Бяха. Но това беше преди ледът да притисне земята надолу; понякога се случва това. — Виктор се огледа. — Готов съм да се обзаложа, че сега плуваме точно над мястото, където беше Хоумпорт!

Спря да гребе и се вторачи във водата, опитвайки се да си възстанови плана на стария град. Да, това трябва да беше бил кеят… онова петно там назад, където беше неговият дом… по-нагоре, близко до брега, може би старото място на училището, където за пръв път беше срещнал нахаканата червенокоса десетгодишна Тереза Макган…