Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Сега воят на турбините стана по-силен, по-ясен. Имаше и друг туптящ звук, който беше по-труден за идентифициране, докато Виктор не видя надолу по пътеката да се стича поток кална вода.

— От помпите е — обясни Джерен. — Нали трябва да изпомпват водата.

— Да се изпомпва водата? — повтори Виктор и сърцето му се сви.

Никога не му беше идвало наум, че замразяването означава лед, а разтопяването води до наводняване.

Обърна се към Маркети, чийто стол беше точно зад него и попита:

— Затова ли беше толкова трудно да измъкнете данните? Защото всички банки данни са били под водата?

Маркети го погледна изненадано, а после със състрадание.

— О! — каза той. — Мислех, че го знаеш.

Виктор не беше забравил как се разработва земя за ферма в един нов свят, не напълно, във всеки случай. Но беше забравил колко много труд се изисква.

Неприятното беше, че всички, изглежда, мислеха, че той е дошъл не поради друга причина, а да вземе участие в тази работа — или най-малкото да я ръководи. Те наистина се нуждаеха от ръководене. Когато Виктор им обясни какво представлява кладенец и какво септична яма и защо първото трябва винаги да бъде изкопано над последното, Маркети беше почти трогателно благодарен.

— Как се справяхте без мен? — попита Виктор полуразвеселен, полуядосан от тези глупави пионери.

— Много лошо, страхувам се — отговори веднага Маркети. — Нуждаехме се от теб. В края на краищата ти си единствената личност, която е видяла Нюманхоум такъв, какъвто трябва да бъде.

Така ще не ще Виктор взе участие във всички проекти. Хубавото на тежката работа е, че тя поддържа човек винаги твърде зает и не му оставя време да мисли за поражение. Почти винаги — защото нищо не можеше да изтрие от ума на Виктор мислите за унищожените магнитни фишове, които някога съдържаха натрупано човешко знание. Водата от разтопяването беше довършила онова, което времето не беше успяло. Всички помещения, в които имаше банки данни, бяха под водата. И дори онези, от които сега водата беше изпомпана, представляваха подгизнали руини; стоманата беше ръждясала, всичко беше покрито с кал. Да се възстанови изгубената информация беше като да изгориш книга в камината и след това да се опитваш да прочетеш съдържанието ѝ в пушека.

Междувременно трябваше да се работи.

Най-важната задача на повторно родената планета беше да се осигури достатъчно храна за хората. Естествено корабът на Пели при всяко пътуване донасяше тонове храна, а първите посетители от жизнената среда бяха инсталирали парници, обслужвани от гили, да отглеждат неща, които бяха свикнали да ядат. Но това не беше достатъчно. Трябваше да се намери начин да се изхранват съживените трупове, които засега бяха най-голямата част от малобройното население на Нюманхоум.

Манет заведе Виктор при възстановената градина, където беше първият им опит за създаване на ферма. Беше цяло щастие, че думите на Джерен се сбъднаха — мускулите на Виктор отново свикнаха да носят тялото му — боляха го, но си вършеха работата. Дори изкуствените мускули на Балит бяха започнали да свикват с изискванията, макар че при ходенето до фермата Джерен трябваше да го носи на гръб.

Щом стигнаха, Джерен остави момчето на земята и се обърна към Виктор. Лицето му сияеше от гордост.

— Какво ще кажеш? — попита той и посочи неравните редове растителност. — Не съм направил всичко самичък. За част от работата Маркети ни разреши да използваме гили. И Манет помогна, и някои други.

Виктор огледа хилавите стебла. Гледката на растенията между толкова много гола пустош повдигаше духа, но нищо не беше пораснало по-високо от коленете му и нищо не наподобяваше на някакъв плод.

— Какви са тези растения? — попита той.

Джерен го погледна изненадано.

— Картофи. Всички тези вдясно. А това са моркови и зеле… снощи яде от тях, не помниш ли? Опитахме и домати и чушки, но не станаха.

— Станаха ужасни — промърмори Манет. — Морковите имаха странен вид.

— Зайците обичат зеленината, дори ако ние не можем да я ядем. Освен това морковите са вкусни — каза извинително Джерен.

— Зайците имат вкус като морковите, разбира се — съгласи се Манет, — но дори и в пещерите ние отглеждахме моркови, които бяха четири пъти по-големи. Какво им е на тези, Вик?

Виктор усети, че Балит го гледа.

— Всъщност аз никога не съм бил земеделски стопанин — извини се той. Никой не каза нищо. Чакаха да продължи. Виктор се почувства неловко. — Някой изследвал ли е почвата? — От празните погледи около него разбра отговора.