Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Това е чудесно , Вик — каза той задъхано. После извади от чантата си една метална кутия. — Не мърдай, моля.

Виктор изчака да го снима, после нареди родителски:

— Сложи си шапката. Нямаш представа колко болезнено може да е слънчевото изгаряне. — Когато Балит се подчини, Виктор вдигна глава. Пели водеше към тях един слаб мъж от жизнената среда. Мъжът се подпираше на два бастуна. Беше нахлупил почти до очите си синя барета. Една жена, почти толкова висока и слаба като него, но хубава почти като Нрина накуцваше подир тях.

— Виктор — каза Пели — това са Гримлер и Маркети. Те ти изпратиха исканите от теб данни.

— Във всеки случай се опитахме — каза жената и прегърна Виктор. — Надявам се да са ти послужили… възхищавам ти се.

Докато Балит все още примигваше от изненада, мъжът продължи:

— По-трудно е, отколкото със сегашните памети — извини се Маркети. — Ще видиш. Можем да те заведем там винаги, когато пожелаеш.

— Винаги, когато пожелаеш — повтори като ехо жената. — Искаш ли да отидем сега?

— О, да — отвърна Виктор.

Беше добре, че бяха построили банките за данни и фризерите до електроцентралата на хълма, вместо в самия Хоумпорт. Вече нямаше Хоумпорт. Най-малкото не се виждаше нищо останало от него. Мястото, където едно време беше Хоумпорт, сега беше на дъното на залива.

Лошото обаче беше, че хълмът все още си беше хълм и изкачването беше уморително.

Балит, Гримлер и Маркети дори не се опитаха да се изкачат сами — затова бяха носачите гили. Техните тантурести тела бяха с яки мускули: изкуството на Нрина се беше погрижило за това. Виктор им завидя. Неговите мускули, отслабнали от толкова много месеци, прекарани в жизнена среда с малка гравитация, негодуваха срещу задачата да пренесат едно човешко тяло толкова далеч. По средата на пътя Виктор трябваше да спре, за да си поеме дъх.

Огледа се за познатите забележителности, но не ги видя.

— Не виждам сградите на електроцентралата!

Зад него Корелто каза логично:

— Разбира се, че не ги виждаш . Зарити са. — „Съвсем не се е задъхал — помисли си Виктор. — Имал е повече време да влезе във форма.“

— Но централата все още работи — увери го Джерен. — Ако се вслушаш, можеш да я чуеш. Сградите са все още там. И много от нещата в тях са все още добри. Хайде, остават само двайсетина минути.

— Една минутка — каза Виктор. Той се обърна, когато гилите донесоха Балит до него и свалиха стола на земята. Момчето го погледна уморено, но усмихнато и смело попита:

— Стигнахме ли вече? — А после, без да дочака отговор, извади фотоапарата и развълнувано каза: — Погледни горе! Това не са ли облаци ?

Виктор само кимна. Той слушаше. С изключение на случайните звуци от изкачващата се група тишината беше почти абсолютна. Слабо полъхване на вятър. Някакви далечни шумове от машини от малката група здания в подножието на хълма, където се разтоварваше корабът на Пели.

И… да… висок, почти беззвучен шепот по-нагоре по стръмнината. Звукът беше познат на Виктор дори след толкова много време.

— Това турбините на централата ли са? — попита той.

— Да, разбира се — каза Маркети от своя стол-носилка. — Тук ли ще останем да говорим, или ще продължим? Вие двамата — заповяда той на двамата гили на Балит. — Вдигнете стола и да тръгваме.

— Имаш ли нужда от помощ, Вик? — попита загрижено Джерен. — Знам как се чувствах първите няколко дни, след като се върнах. Слаб! Никога не се бях чувствал така. Но ще мине, честна дума.

— Разбира се, че ще мине — изпъшка Виктор задъхано и с махане на ръка отказа предложената помощ. Другото нещо за Нюманхоум, което бе забравил, беше, че може да е горещо. Той не само беше уморен, но се потеше обилно. Пътеката изви. Пред тях се откри вход на шахта — нещо ново; нещо изкопано неотдавна за слизане долу до нещо друго, отдавна зарито под повърхността. От нея излизаха на двойки гили и носеха фризерни капсули.

— Пусни ги да минат — извика Маркети зад него. — Те носят товар за кораба.

Виктор с радост се подчини, носле се огледа учудено. Имаше време — о, много отдавна, ужасно отдавна — когато всички тези хълмове бяха зелени и свежи и хората се събираха по тях на пикник и танци, и слушаха речите на стария капитан Бу. Колко тъжно се бяха променили нещата. Той си спомни, че беше идвал точно тук с Реза, Таня и бебето преди да се оженят…

Очите му започнаха да парят. Видя, че Джерен го гледа разтревожено, и се стегна, когато гилите минаха тежко покрай него по пътя си надолу.