Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Виктор потърси родителите на Балит и завари Фрит да рисува.

— Извинявам се, че го задържах толкова до късно. Приказвахме защо са се случили всички тези неща…

— Ако грешиш в нещо — каза му спокойно Фрит, — то е, че винаги питаш „защо?“. Не трябва да има „защо“. Не е необходимо да разбереш нещата; достатъчно е да ги почувстваш .

Виктор погледна рисунката и разбра, че всъщност е поема, предназначена за стаята на Гинга.

— Значи не трябва да се опитвам да разбера защо правиш това, така ли? — засмя се той. — Макар че Гинга още не е родена и няма да може да чете години след като се роди?

— Не, това е много лесно за разбиране — отвърна снизходително Фрит. — Когато Гинга се научи да чете, искам първите ѝ думи да дойдат от нейния баща. Но — той изписа един знак в бледозелен цвят и огледа критично резултата — тази твоя мания да разбереш небето ме безпокои. Страхувам се, че тя разстройва Балит. Каква е ползата от това? Небето си е небе. То няма нищо общо с нашия живот.

— Но ти си писал поеми за небето!

— Да, но това е изкуство . В моите поеми аз описвам какви чувства изпитват хората към небето. Никой не може да почувства небето, Вик; човек може само да го гледа и да вижда, че то е произведение на изкуството. — Той поклати укорително глава. — Всичките тези неща, които разказваш на Балит… за сливането на водородните ядра и превръщането им в хелий, за избухващи и умиращи слънца… в тях няма никакво чувство. Те са просто ужасно механични.

— Не си ли поне любопитен?

— За звездите? Ни най-малко! Що се отнася до човешките сърца — разбира се.

— Но науката… — Виктор спря и поклати глава. — Не разбирам как можеш да говориш така. Не искаш ли да разбереш нещата? Не искаш ли Балит да разбира науката? — Той махна с ръка към бъдещата детска стая. — Ако не беше науката, как щяхте да имате ти и Форта дете?

— Но това е полезна наука, Вик! Тя заслужава да се изучава… тя не е като твоите линии, за които се чудиш от кой спектър са. Тя е добра, защото прави живота ни по-добър. Но никак не ми е интересно защо звездите светят и какво ги прави горещи… и най-малко от всичко къде са отишли… защото нищо не може да се направи. Не е ли така?

Когато пристигна новината, че Пели се е върнал, Виктор беше започнал да чувства, че е прекалил с гостуването си. Балит все така му беше предан, Фрит бе неизменно учтив домакин, а Форта поне имаше полза от него — молеше Виктор да танцува всеки ден. И му беше благодарен, а за Виктор това бе добро упражнение за почти оздравелия му крак. Макар Фрит, изглежда, да не го одобряваше — веднъж Виктор ги чу да говорят.

— Народен танц ли? О, да, Форта, скъпи, но какво е народният танц в края на краищата? Това е просто нещото, което примитивните хора правят, когато няма професионални танцьори. А ти си човек на изкуството!

— А ти — отвърна му Фрит добродушно-присмехулно — си малко ревнив, нали?

— Разбира се, че не съм. От друга страна, скъпи…

Виктор не чу останалата част от разговора, което може би беше за добро.

Когато пристигна пакетът от Пели, Виктор го отвори развълнувано — нещо от Небо за изучаване, нещо по-информационно от останки и парчета като подаръка на Балит.

Не беше от Небо. Беше човешко творение и много старо. В съобщението на Пели се казваше: „Това, изглежда, е от някой от вашите стари кораби, Виктор. Мисля, че би искал да го чуеш.“

Последния път, когато беше видял този предмет, Виктор беше на стария „Арк“, точно преди фаталния опит за приземяване на екипа изследователи. Беше черната кутия на „Арк“.

Дори още работеше — повече или по-малко; някой я беше поправял, голяма част от материала беше изтрита и още по-голяма — с повредено качество на звука, така че Виктор едва ли можеше да научи много. Но имаше една малка част, която беше достатъчно силна и ясна — и гласът, който говореше от черната кутия, му беше добре познат.

Джейк Ланди. От гроба говореше гласът на съперника му.

След час Балит намери Виктор да седи над черната кутия и да слуша гласа на отдавна умрелия Ланди.

— Вече петдесет и седем дни сме тук — казваше той, гласът бе слаб и дрезгав. — Няма да мога да издържа още много. Другите са мъртви и предполагам…

Това беше всичко, което все още се разбираше.

Балит сложи ръка на рамото на Виктор, изслуша записа заедно с него, после го пусна пак.

— Знам как се чувстваш — каза той. — Сигурно е ужасно да чуваш гласа на приятеля си, който е мъртъв от хиляди години.

Виктор го погледна безизразно и отвърна: