Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Ох — каза Форта и се прозина. — Всичко това е много интересно. Знам, че Балит обича да слуша за такива неща…

— Но не непрекъснато, моля те, Вик — завърши Фрит. — Ако не възразяваш.

Дългоочакваното съобщение от Нюманхоум дойде и съвсем не беше такова, каквото Виктор очакваше.

Преди всичко, разбира се, не се обаждаше Пели — космическият капитан сега сигурно беше по средата на пътя към Нергал. Обаждаше се мъж с нещо като много голямо таке, нахлупено почти до веждите; беше човек от жизнената среда, но носеше дрехи.

— Вик — започна той без предисловие, — аз съм Маркети. Тук съм за малко, но успях да събера някои материали за теб. Предай моите поздрави на Форта, моля… аз съм негов поклонник и съм сигурен, че той го знае. Ето материала.

Виктор загледа обнадеждено екрана на пулта, но когато започнаха да се появяват картините, се озадачи. След месеци работа знаеше какво предлага пултът, когато е запитан; тези неща обаче бяха различни. Бяха просто серия снимки! Първата беше на отломки и парчета от машини, някои от тях от блестящ лилав метал като онова, което Балит гордо пазеше до леглото си, някакви неидентифицируеми материали, които можеха да са стомана или стъкло, или керамика. На Виктор му стана ясно, че са останки, намерени на повърхността на Небо, но за никоя от тях нямаше никакво обяснение, никакъв намек от какво може да са или какви проучвания са били извършени над тях.

Следващата партида беше още по-озадачаваща.

Тя имаше нещо общо с астрофизиката, но на компютърния файл нямаше никакви данни. Бяха снимки — снимки на страници от ръкопис или дневник, може би дори страници от книга. Всички, изглежда, бяха взети от фризерите.

Бяха фрагментарни — няколко страници от нещо без начало и край; не бяха разкъсани, оръфани или изцапани, за да са нечетливи. Някои накараха Виктор да примигне. Други бяха толкова стари, че съдържаха дори наблюденията на баща му.

Поне известно време някой беше правил записи. (Били Стокбридж, може би, останал до края верен на Пал Сорикейн?) Имаше спектрограми на слънцето при изстиването му; на изригване на звезда и нарастването ѝ; на звездите, все още останали на тяхното небе — по-тъмни отпреди, но не издути, за да изригнат.

Никоя от тях не приличаше на спектрограмите, които Пал Сорикейн така старателно бе събирал за всички изригнали и умрели звезди около тях. Обектите Сорикейн-Мтига все още бяха уникални.

Никоя от спектрограмите нямаше никакъв смисъл за Виктор. Мъртвите наблюдатели бяха оставили своите собствени размишления, но никое от тях не беше убедително. Никое не обясняваше какво беше откраднало другите звезди. И всички бяха толкова стари, че в тях изобщо нямаше нищо за огненото кълбо, което беше доминирало на небето толкова дълго.

Когато Балит се върна от училище, Виктор все още се чудеше над съобщението. Извика го на дисплея да го покаже и на Балит, но от повторението то не му стана по-ясно. Тази вечер Балит нямаше домашно и двамата с Виктор хапнаха набързо и се върнаха при пулта. Момчето се интересуваше най-много от обектите от Небо.

— Но какво представляват те? — попита то не за пръв път и не за пръв път Виктор поклати глава.

Може да се разбере единствено като се изследват. В края на краищата някой ги е направил… някой от Голд или отнякъде другаде, но все пак някаква личност . Те могат да бъдат отворени.

Балит потрепери.

— Хората се опитаха, Виктор. Повече от двадесет души бяха убити !

— Хора умират поради много по-маловажни причини — отвърна грубо Виктор. — Разбира се, това трябва да се направи много внимателно. Системно. Така, както се обезвреждат бомби по време на война.

— Какво е „война“?

Но Виктор не позволи да бъде отклонен. Стояха наведени над материала до късно, чак докато Балит не започна да се прозява.

— Не знам дали разбирам, Вик. Само нашите звезди ли са живи?

— Така изглежда, Балит.

— Но нали звездите живеят вечно — отвърна сънено Балит.

— Не вечно. Дълго… — Виктор си спомни един анекдот и се разсмя. — Има една история за това, Балит. Един студент попитал професора по астрономия: „Извинете, но кога казахте, че слънцето ще се превърне в гигантска червена звезда и ще изгори всички ни?“ „След над пет милиарда години“ — отговорил професорът. А студентът казал: „О, слава Богу! Стори ми се, че казахте след пет милиона .“

Но Балит не се засмя. Той спеше. Когато Виктор го пренесе в леглото му, също не се смееше.