Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Балит се усмихна.

— Не знам. Сигурно ще танцува. Не смяташ ли, че трябва да предадеш съобщението на Нрина?

— О, да — отвърна Виктор уклончиво. — Може би…

Но в края на краищата го предаде — неуверено; винаги беше мислил, че Нрина е тази, която трябва да го извика. Но когато видя слабата ѝ фигура и големите ѝ очи, неочаквано се почувства щастлив. Понеже момчето беше до него, Виктор каза сдържано;

— Как си, Нрина? Липсваш ми.

Беше успокояващо, че тя не отговори веднага. Гледа го няколко секунди, без да говори, но точно когато Виктор започна да се чувства несигурен, каза;

— Радвам се да те видя, Виктор. — И се усмихна. (О, разбира се. Отново последица от разстоянието. Този път само няколко секунди, защото жизнената среда на Нрина беше на по-малко от милион и половина километра, но това означаваше около пет секунди закъснение в едната посока. Достатъчно дълго, за да бъде смущаващо.)

Виктор ѝ предаде съобщението на Пели и Нрина се замисли за момент и каза:

— Гилите са още млади. Няма да ги изпратя преди да минат още два сезона. От друга страна може би ще е по-добре за тях да завършат израстването си там, където ще живеят. Това са специални гили. Мисля, че са почти толкова силни, колкото оригиналните „горили“, за които ми каза, но са много по-послушни. Като теб — завърши тя и мило се усмихна. — О, не съм много щастлива с ДНК от материала, от който още имам. Ако говориш с Пели, кажи му да ми донесе нещо по-… не — поправи се тя, — трябва да му се обадя лично. Беше ми приятно да си поговорим. Балит, ти как си? Как вървят генетичните ти науки?

— Добре, лельо Нрина — отвърна момчето. — Разбира се, нямах много време. Помагах на Виктор.

— Ясно — каза тя малко разочаровано. — Той ти е отнел много време, нали? Но си заслужава. — Изпрати им въздушни целувки и изчезна, без да спомене и дума за това Виктор да се върне при нея.

През следващите дни Нрина не се обади. Пели също. Когато Виктор се оплака на Балит, момчето каза:

— Сигурно вече пътува насам. Но съм сигурен, че е предал съобщението ти на други хора.

— Тогава защо те не се обадят? — попита Виктор. Момчето само вдигна рамене. Виктор се ядоса. — Бих могъл да го разбера, ако всичко се беше изгубило! Чудесно е, че не се е изгубило, но ти каза, че те имат енергия и че геотермалните генератори работят нормално. Разбираш ли — там има данни, само че никой не иска да им обърне внимание!

— Моля те, не се вълнувай — помоли Балит.

— Не мога да не се вълнувам! Някой изобщо интересува ли се от тях?

— Аз се интересувам. Но ти наистина трябва да се успокоиш — настоя Балит, а след това каза решително: — Искаш ли да знаеш какво мисля? Мисля, че си много напрегнат.

Виктор го погледна враждебно.

— За какво намекваш?

Изражението на Балит показваше, че съжалява за думите си, но той все пак продължи:

— Защо не си вземеш сексуален партньор?

Виктор се слиса и се изчерви.

— Ами… започна той. — Хм. — Трудно му беше да реагира; последното нещо, което бе очаквал, беше да обсъжда сексуалния си живот с това дете. Все пак успя да излезе от затруднението. — Е, ако го бях направил, нямаше да е, хм, безопасно за жената…

— Защото можеш да ѝ направиш дете — сериозно каза Балит. — Но това може да се уреди, също като с мен. След няколко дни остатъчната сперма в мен ще резорбира, ще махнат знака от челото ми и тогава пак ще мога да имам полови сношения.

— Какво?! — извика Виктор смаяно. — Пак?

Балит го погледна учудено, после каза самокритично:

— Разбира се, преди да навърша пълнолетие това беше само с млади момичета. За упражнение, както казваме ние… макар че не ми доставяше голямо удоволствие. Скоро ще бъде с истински жени. С теб може да стане същото, стига да искаш. Никак не боли — добави той окуражително. — Е, само малко, в първия момент. Освен това не е необходимо да имаш жена . Не си длъжен да се съгласиш да създадеш двойка още от началото — почти никой не го прави.

— Разбрах вече — промърмори Виктор, мислейки за Нрина.

— Правил ли си го? — попита момчето озадачено. — Искам да кажа двойка?

— Разбира се — отвърна Виктор. После каза по-спокойно: — Дълго време бях женен. Казваше се Реза… Тереза Макган… но отдавна е мъртва.

— Имахте ли деца? Искам да кажа — родени от нейното тяло?

— Да — отвърна кратко Виктор. Неудобството му нарастваше. Обикновено се стараеше да не мисли за отдавна превърналите се в прах членове на семейството си, за да не изпитва болка.

— А обичаше ли я? — попита Балит.