Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Виктор — Балит бе до него да му помага — изпрати съобщение до Пели.

— Здравей, Пели — каза той, сякаш четеше сценарий. — Аз съм Виктор. Надявах се… — Той спря и погледна Балит за помощ.

— Кажи му какво искаш — подсказа му момчето.

— Всичко.

— Да бе, всичко — раздразнено каза момчето. — Как ще разбере какво ти трябва, ако не му кажеш? Кажи му, че искаш старите записи… за Небо, за астрономическите наблюдения, всичко, което искаш.

И така, минавайки от едно към друго, Виктор направи страхотен списък. Когато свърши, Балит го предаде и изключи панела. Виктор го погледна въпросително.

— Сега какво ще правим?

— Нищо — отговори Балит. — Ще минат часове преди Пели да може да ни отговори, а може и да е зает с нещо друго и да намери това, което искаш, ще изисква време.

— Много време — отвърна мрачно Виктор.

— О, Вик — засмя се Балит. — Само часове може би, не цяла вечност. Ела да се разходим. Може би като се върнем, отговорът ще е пристигнал.

Когато асансьорът, от който стомахът му се свиваше на топка, ги свали на приличащата на паркинг площадка пред зданието, Балит попита любопитно:

— Настина ли би отишъл на Небо, ако можеше?

— На мига — отговори категорично Виктор.

— Въпреки че е опасно?

Виктор се замисли, после каза:

— Не мисля, че все още е опасно. Онази група е кацнала…

— Но някои от нея са били убити !

— Да, защото са се опитали да влязат със сила — съгласи се Виктор. — Това може би не е било необходимо. Има други начини за изследване на онова, което има в онези постройки. Вероятно не с рентгенови лъчи; може би ултразвуково сканиране или нещо като източник на неутрино, който може да гледа направо през стените…

— Никой няма неутрино — каза Балит с укор.

Виктор се засмя.

— Добре тогава. В такъв случай може би онова, от което се нуждаем, е една голяма отварачка за консерви. И някой тъп доброволец да работи с нея… като мен.

Балит потрепери, възхитен от тази мисъл. После попита:

— Виктор? Какво е отварачка за консерви?

Отговор нямаше нито на следващия, нито на по-следващия ден.

В края на третата седмица от престоя си на луната Мария Виктор започна да се чуди колко дълго може да остане един гост. Когато деликатно запита домакините си, те почти не обърнаха внимание на въпроса.

— О, но Балит се радва, че си тук, Виктор, а Форта умира от желание да му покажеш още някои от онези чудни старинни танци.

— Освен това тук е толкова добре за лечението на крака ти — намеси се Форта.

— Но Нрина… — започна Виктор.

— О, тя скоро ще се обади, ще видиш — каза Фрит. — Това ми напомни, че исках да те попитам нещо. Мислиш ли, че онези цветове на Небо… които показа онзи ден… мислиш ли, че от тях може да се направи хубав костюм на Форта?

Което неизбежно доведе до прекарване на няколко часа с Форта в неговото студио в демонстрации на валс и какво ли не още, защото Форта бе замислил танц на героична тема за гибелното кацане на Небо.

Не беше само желанието на Виктор да бъде добър гост — ако беше само то, той щеше да си тръгне преди домакините му да изгубят надежда, че някога ще си отиде — което го караше да се чувства неудобно. Той имаше друг проблем, който ставаше все по-голям. Луната Мария беше голяма. И беше пълна с хора, всякакви хора, и Виктор не можеше да не забележи, че някои от онези, покрай които минава по парковете и улиците, са жени — или толкова приличащи на жени за всичките му сетива, че понякога почти мислеше, че са изпратени нарочно. Това го разсейваше по начини, които почти беше забравил.

Казано по-точно, той беше доста сексуално възбуден.

Отговорът на Пели най-после пристигна, но не му беше от голяма полза. Широкото лице на пилота изглеждаше малко ядосано.

— Ще поразпитам за онова, което искаш да знаеш, Виктор, защото аз самият не знам много по тези въпроси. Маркети може би знае — той се рови дълго време в тези стари материали, както и жена му, Гримлер. За жалост те сега не са тук, а и аз скоро заминавам. Слушай. Докато мисля по въпроса, ако видиш Нрина, попитай я докъде е стигнала с моите гили. Тук има нужда от още няколко. И поздрави Балит от мен.

Това беше. Виктор погледна безпомощно Балит.

— Кои са Маркети и Гримлер?

— Сигурно хора, живели на Нюманхоум… искам да кажа истински хора. Знаеш какво имам предвид — завърши той извинително. После помисли за момент и добави: — Мисля, че Маркети и Форта работиха известно време заедно. Тогава бях съвсем малък.

— Да не искаш да кажеш, че е танцьор? Какво ще прави танцьор на Нюманхоум?