Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Не беше изненадващо и че през тези няколко хиляди години те бяха изхвърлили някои ненужни вехтории — вехтории с имена като астрономия, астрофизика и космология.

И техните потомци, нежните хубави Нрин, Форта и Фрит никога не бяха имали причина да ги възстановят.

С изключение на малкия Балит. Балит искаше да чуе всичко, което Виктор имаше да каже — за Вселената (особено за това каква е била едно време, когато в действителност е съществувала цялата Вселена извън тяхната собствена малка групичка), за старата Земя, за Нюманхоум по време на неговото бързо процъфтяване. Балит дойде при Виктор с новината, че Пели е кацнал на Нюманхоум.

— Може би той ще може да ти помогне да получиш достъп до старите файлове — каза Балит, готов да помогне, и погледна към бащите си — които поради някаква причина учтиво не казаха нищо.

— Наистина ли?

— Можем да го попитаме — отвърна Балит. — Знам колко искаш да получиш тези данни.

Форта се изкашля и отбеляза:

— Да, знаем това.

— Но за мен това също ще бъде интересно — възрази Балит. — Обичам да слушам Виктор, когато разказва за тези стари неща.

Форта каза нежно, но твърдо:

— Време е да си лягаш, Балит.

— А Виктор може ли да ми разкаже приказка ? — помоли Балит. Виктор не възрази и след като момчето се изкъпа и влажно и чисто се сви в меките завивки, седна до него.

Почувства се развълнуван от това толкова интимно, толкова различно положение. Спомни си как някога разказваше приказки на собствените си деца на Нюманхоум и как преди това, много векове преди това, когато се качиха на кораба, неговият баща му беше разказвал най-различни неща. Сега погали топлата пухкава глава на Балит и попита:

— Да ти разкажа ли за възникването на Вселената?

— О, да! Моля те!

Виктор покорно започна:

— Някога, преди много време, никъде нямало нищо освен една малко топче от материя и енергия, и пространство. Нямало никакви звезди, никакви галактики. Нямало и космос, защото космосът не бил създаден.

— Как е изглеждало това топче? — попита сънливо момчето.

— Не знам. Никой не знае. Било е просто едно… яйце , нещо от този вид, което е съдържало в себе си всичко, което съществува сега или е съществувало някога или дори ще съществува. И тогава това яйце се излюпило. Експлодирало. Знаеш ли как се нарича тази експлозия, Балит?

Момчето зарови в паметта си.

— Не е ли това, което наричаш Големия взрив?

— Правилно. Големият взрив. Той е започнал ужасно горещ и ужасно плътен, но с разширяването си се охладил. Не е нараснал в космоса. Той е създал космоса със своето израстване и го е изпълнил с неща — и накрая сме се появили ние.

— Само ние ли?

— Не знам отговора на този въпрос, Балит. Не съм чул и някой друг да го знае. Може да има и други хора. Би могло да има милиони различни видове хора. Те може да са еволюирали и да са се развили, и след това да са умрели, както това е станало с човешките същества… с изключение на малцина оцелели като нас.

— Сигурно е било красиво, когато са съществували всички онези звезди и галактики.

— Наистина беше красиво, Балит. Но звездите също умират. Всичко умира, дори Вселената, дори… — Виктор с изненада установи, че гърлото му се свива. Трябваше да извърне глава за известно време.

— Какво ти е? — попита Балит разтревожено.

— Нищо, Балит. По-добре заспивай.

— Не — настоя момчето. — Изглеждаш много тъжен. Да не би да е нещо тъжно? Не беше ли… — Той се поколеба, след това бързо каза: — За твоята любима партньорка ли е, за която си ми разказвал?

— За моята жена — поправи го Виктор.

Балит кимна.

— Знам как биха се чувствали Фрит и Форта, ако някой от тях изгуби другия — каза той. После нерешително добави: — Виктор? Нрина не ти ли каза, че може да ти направи другарка? Защо не я помолиш?

Виктор го погледна почти разгневен. После се успокои, пое дълбоко дъх и разбърка косата му.

— Официално ти си възрастен — каза той, — но мисля, че в някои отношения трябва да растеш още. Това не става така, Балит.

— А как става? — настоя Балит.

Виктор поклати глава.

— За мен, сега — каза той, — мисля, че изобщо няма да стане.

Начините за установяване на връзка с някого на Нюманхоум не бяха толкова трудни, особено след като Балит показа на Виктор как да използва панела си за такава връзка. Провеждането на разговор обаче беше много по-трудно.

Причината отново беше непреодолимата граница на скоростта на светлината. (Човешката раса така и не бе успяла да използва тахиони или ефекта Айнщайн-Розен-Подолски за някаква практическа цел. Тъй като обаче хората работеха само със своята малка група астрономически обекти, те всъщност не се нуждаеха от тях.) В сегашната си орбитална позиция луната Мария беше на осемстотин милиона километра от Нюманхоум, което изискваше почти три четвърти час за предаване на съобщение в едната посока. Така не може да се провежда разговор. Това приличаше повече на изпращане на телеграма и чакане на отговор макар, разбира се, „телеграмата“ да беше телевизионно съобщение.