Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Корабът на Пели беше толкова внушителен отвътре, колкото и отвън — само химическа ракета естествено, но грамадна. Виктор отново беше впечатлен от богатството на едно общество, което може да си позволи да построи такава огромна, сложна машина за такава малка цел.

За изненада на Виктор Фрит, Форта и Балит също бяха на космодрума; двамата мъже разплакани целуваха сина си. Приличаше на сбогуване.

— Балит! — извика Виктор. — Какво става?

— Идвам с теб — отвърна просто момчето. Виктор невярващо се обърна към родителите — и се сви от гнева, който видя в очите им.

— Да, той тръгва с теб, Виктор — каза злобно Фрит. — Цяла нощ го обсъждахме, но Балит настоява. Сега той е свободен; как можем да го спрем? Но никога няма да ти простя, че му напълни главата с тези твои идеи.

По средата на слабата, умираща Вселена Уон-Ту неочаквано отново се почувства смел. Някъде отново протичаха ядрени реакции.

После се върна последната от старите му памети и той се наруга.

Беше постъпил глупаво ! Защо не беше помислил за бъдещето? Толкова лесно можеше да направи същия трик във всякакъв желан от него мащаб и да изпрати цели галактики на дългосрочно съхранение в пътуване със скоростта на светлината, така че да има милиарди милиарди звезди, готови за ползване, когато му дойде времето!

Защо не беше направил в материалното копие инструкции за някакъв вид самонасочващ се импулс за връщане у дома, така че те да могат да се върнат в нормалния космос наблизо?

Когато отново си възвърна здравия разум, списъкът на обвиненията, които Уон-Ту можеше да отправи срещу себе си, неочаквано стана почти безкраен, но той се отказа от това. Самообвинението не беше в неговия стил. Имаше по-вълнуващи неща, за които да мисли.

Да, имаше дванадесет звезди и те все още бяха живи! Все още дори млади ! И всичките негови !

Вярно, те бяха изтощени от изразходваната енергия за главоломното си пътуване из Вселената и сигурно бяха ужасно далеч, но бяха негови. Уон-Ту затърси трескаво из специалните си памети. Там нямаше много звезди, но той беше сигурен, че някои от тях имат милиарди години живот преди да се превърнат в дълголетни джуджета, които ще живеят още по-дълго.

Развеселен за пръв път от безкрайно дълго време, Уон-Ту се зае със задачата да планира как да използва този напълно неочакван дар.

Приземяването на Нюманхоум развълнува Виктор Сорикейн. Преди всичко това беше истински космически полет, а Пели го сложи на седалката на втория пилот. Но най-много го развълнува самото пристигане на Нюманхоум; беше отново у дома. Неговият истински дом. Мястото, към което принадлежеше — макар че то не приличаше с нищо на зелената Земя, на която беше израснал. (Нищо зелено не беше оцеляло през ледената ера на Нюманхоум. И изобщо нямаше нищо живо с изключение на жизнената среда, създадена от хората.) Все пак Виктор даже имаше приятели тук! Джерен го очакваше нетърпеливо, свенлив и безмълвен, и предан; и Корелто. Дори намусеният Манет успя да промърмори приветствие и удари приятелски Виктор по рамото. Очите му обаче бяха приковани върху малкия Балит, когото свалиха от совалката и пренесоха на стол-носилка.

— Той наистина ли е дете на Фрит и Форта? — прошепна Манет. — Дошъл е с теб? Велики Фред! Тогава тук наистина може би ще се случи нещо, в края на краищата!

— Убеден съм, че ще се случат много неща! — избоботи Джерен. — Щом Виктор е тук! — После каза: — Хайде, оставете го на спокойствие, момчета! Трябва му време да свикне, нали? Виж, Вик, приготвил съм ти място. Веднага мога да те заведа там. Гладен ли си? Мога да направя заешка яхния… от истински заек! Сега развъждаме цяло стадо зайци…

Виктор едва ли чу нещо от това. Той оглеждаше земята, която беше напуснал. Не беше съвсем потискащо. Макар че хълмовете бяха кафяви и голи, заливът беше светлосин. Такова беше и небето с бели пухкави облачета над океана. На Нюманхоум определено отново имаше известен живот. Човешки живот, във всеки случай. Практически цялото население на планетата — почти шестдесет души! — беше дошло да поздрави новопристигналите, подобно на жителите на някое гранично градче, събрани на железопътната гара да посрещнат пристигащия влак.

— По-добре да помогна на Балит — каза Виктор и забърза към мястото, където момчето с мъка се повдигаше в стола-носилка. Двама яки гили стояха готови до прътите на носилката. Балит го погледна разтреперен — отчасти от усилието да държи главата си изправена при гравитацията на Нюманхоум, естествено, но също и от вълнение.