Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Пели го погледна замислено и каза:

— Знаеш ли, понякога, когато нещата са много зле, се случва нещо хубаво. Нещо, което човек дори не очаква. При малко късмет животът ти тук може да се окаже доста щастлив.

— Знам — съгласи се Виктор и събра сили за една усмивка. Не беше радостна или пълна с надежда, а от вида на тъжната усмивка, с която вдовиците се усмихват на утешаващите ги приятели. — Джерен ми каза същото. И двамата сте прави, разбира се.

Но той не смяташе, че са прави, и изпита облекчение, когато Пели прекъсна усилията си да го утешава и пак почна да дава заповеди на гилите. А след това Маркети се сбогува с жена си, която отиваше на посещение на Нергал, и когато и последната от капсулите с трупове за лабораторията на Нрина беше натоварена и гилите бяха изкарани извън обхвата на дюзите, Пели махна с ръка за сбогом и космодрумът беше затворен и всички се оттеглиха на безопасно място. Джерен носеше Балит и загрижено подканяше Виктор да тръгне с тях. От соплата на совалката изригнаха пламъци, двигателите зареваха, набраха обороти, шумът стана оглушителен, корабът тръгна напред, издигна се и изведнъж се превърна в точка на небето и изчезна над Великия океан. Всички наблюдаваха. Никой не говореше. Балит гледаше завистливо белите следи, оставени от совалката във въздуха, зад него Маркети гледаше тъжно след изчезналия кораб, който бе отнесъл жена му надалеч.

После и последните трясъци на двигателите заглъхнаха и около тях се спусна тишината на самотния, празен Нюманхоум.

Наруши я Манет:

— Е, вече можем да се върнем и да продължим копаенето на напоителните канали — каза той сърдито.

След две седмици каналите бяха изкопани и когато някой, обикновено Джерен, вдигнеше плоския панел, който служеше за шлюз, към фермата потичаха поточета кална вода. Не беше валяло, но растенията вече изглеждаха малко по-свежи. Корелто и половин дузина други прекарваха дните си в криогенните камери, търсейки земни червеи, пчели или нещо друго, което можеше да послужи за тяхната цел — без успех досега, но все още с надежда.

Виктор не ходеше с тях. Не обичаше да влиза там, където беше лежал като труп толкова столетия; приличаше му на посещение на собствения му гроб.

Във всеки случай имаше много други неща, с които беше зает, и някои от тях дори бяха приятни. Една сутрин той потърси Балит и му предложи да направят екскурзия.

— Маркети има надувна лодка; искам да видя нещо. Искаш ли да отидем в залива?

Естествено момчето имаше само един отговор.

— О, Вик — въздъхна то, когато плуваха в залива. — Не знаех, че хората могат да плуват в толкова много вода … без дори да се намокрят. Доколкото знам, никой не е правил такова нещо! — Той топна босите си крака във водата и изпищя от неочаквания студ.

Виктор откара лодката на неколкостотин метра от брега и пусна греблата. Балит беше извадил фотоапарата и с истинска радост снимаше всичко, което намираше за интересно. Но когато Виктор погледнеше същите неща — голите хълмове, пустата линия на хоризонта — всичко изглеждаше голо и безнадеждно. Идеята за изпълнен с живот Нюманхоум приличаше на мираж. Освен шепата съживени трупове никой, изглежда, не се интересуваше какво става тук. Дори Маркети. „Ако това са най-предприемчивите живи хора — мислеше мрачно Виктор, — а хора като Маркети и Пели трябваше да са такива, тъй като те единствени си бяха направили труда да дойдат — тогава човешката раса е обречена…“

Но слънцето грееше топло, водата беше спокойна. Само лек ветрец духаше към брега; нямаше никакви вълни и никакъв риск да бъдат издухани навътре в морето.

— Какво искаше да видиш? — попита Балит.

— Погледни във водата — каза Виктор. — Виж дали можеш да намериш нещо, което не изглежда естествено. — Момчето се наведе опасно над водата, Виктор го дръпна назад и се засмя. — Внимавай да не паднеш. Още не си се научил да плуваш.

— Долу има някакви странни неща, Вик. Това ли имаше предвид?

Виктор се наведе да погледне. Трябваше му един миг, за да се увери, че това, което вижда, са точно те, защото бяха почти заровени в калта. Той кимна със задоволство.

— Очаквах да са тук. Това са фон ноймани.

— Какво представляват тези фон ноймани?

— Познаваш ли нещата, които донасят метали от астероидите? Нещата, които твоите дядовци са използвали за производство? Те също са фон ноймани. От същия вид са, само че пътуват в космоса… тези се хранят с метали от горещите извори в морето. И изглежда, са продължили да вършат това дълго време! Тук долу има хиляди, Балит. — Той се опита да обясни как наутилусите фон нойман са били безброй столетия във водата дори когато Нюманхоум е бил покрит с лед, как са се хранели и са се възпроизвеждали, а след това са се връщали, как химическите им рецептори са откривали миризмите на Хоумпорт, както прави това сьомгата на Земята, как умовете им са им казвали да се върнат за предаване на събраното.