Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Виктор се замисли.

— Разбира се, че съм доволен. Само…

— Само какво? Да не би нещо да не е наред? — И когато Виктор не отговори, въздъхна. — Няма значение. Но, честно, мисля, че сега нещата ще станат много по-добри.

Наистина станаха по-добри. Не толкова, та Виктор да излезе от мрачната депресия, в която беше изпаднал; но все пак достатъчно добри, за да се развива онова, което беше важно за колонията.

Щом земята изсъхна, Виктор и Джерен намериха едно доста равно място, отговарящо на изискванията. Беше защитено от възвишение точно над него, което, според Виктор, щеше да отклонява бъдещите порои; гилите веднага започнаха да го подготвят за засаждане.

Виктор ходеше там всеки ден. Когато не копаеше, обикаляше загрижено и се опитваше да си спомни как точно се прави нива. Реши, че е необходимо да направят канавка около участъка, за да задържа дъждовната вода, когато вали, но и да я отвежда, така че ако дъждовете са проливни, водата да се оттича. Поиска каталог на всяка дешифрирана табелка на съхранените във фризера генетични материали, разгледа ги, опитвайки се да разбере кои могат да са на растения, които биха могли да използват, и кои биха се оказали някакви специални подвидове на кактуси или пълзящи растения от джунглата, или мъхове, за които някога някой е мислил, че може би ще са полезни или най-малкото желани някъде — при някакви условия, — но сега не можеха да им послужат в изхранването.

Беше непрекъснато зает. Повтаряше си, че отсъствието на надежда съвсем не е основание да спрат да се опитват . Странно наистина, но това, изглежда, помагаше.

Винаги, когато имаше напредък, когато Виктор откриваше, че е изкушен отново да стане оптимист, той правеше всичко възможно да потисне това чувство. Не искаше да подхранва напразни надежди. Не желаеше да изживее разочарованието, което тези несбъднати надежди можеха да му донесат. Често сред група усмихнати лица той единствен беше намусен. Джерен, Балит, Корелто — дори Манет и Маркети по техни собствени, много специфични начини — бяха заредени с оптимизъм от възраждането на планетата. Виктор се стараеше да остане спокоен. В края на краищата той знаеше точно какви усилия изисква всичко, защото веднъж вече го бе преживял — през онези първи начални дни преди хиляди нюманхоумски години.

— Но нима не разбираш, Вик? — каза основателно Балит в почивката между две съвещания. Това просто означава, че от всички хора ти си този, който трябва да знае, че онова, на което се надяваме, наистина може да стане!

Виктор не отговори. Нямаше смисъл да казва на момчето другите неща, които знаеше — например колко голяма беше разликата между онова време и сега. Когато корабите от Земята кацнаха на Нюманхоум, докараните колонисти бяха избрани хора. Бяха обучени и екипирани за работата. Бяха докарали със себе си цялата база технологически знания. Нещо повече, всички те бяха млади и изпълнени с надежда… и, което е най-важно, завладяната от тях планета не беше труп. Тя беше жив организъм със собствена флора и фауна.

А сега нищо от това не съществуваше.

Така Виктор престана да се надява. Когато един ден Манет му каза, че Декадак ще им докара цяла система за съживяване на останалите трупове във фризера, поздравленията на Виктор бяха формални. Когато Маркети стеснително го помоли да кръсти очаквания син на него, Виктор отказа. Когато Балит съобщи с възхищение, че дузина училища са се сдружили в клуб и ще пуснат нов телескоп в космоса — може би дори да решат въпроса дали планетите на Голд са населени — сърцето на Виктор трепна само за момент.

Но когато Балит дотърча…

— Ела бързо! — викаше Балит. — Нрина се обажда!

Виктор излезе от работната си стая и видя не само Балит. Беше дошъл и Маркети и развълнувано викаше:

— Отивай в комуникационната барака! Веднага!

И Джерен беше там, мигаше и бърбореше през сълзи;

— Аз не бях сигурен , Вик! Помислих, че е тя, но не посмях да го кажа.

А Балит викаше:

— Във фризера имало повреда, така че Нрина не искаше да ти каже, докато не е сигурна…

Лицето, което го гледаше от екрана, му беше добре познато.

— Здравей, скъпи — каза тя. — Не ме харесаха повече, отколкото харесваха теб, така че също ме сложиха във фризер… и, ох, Вик, сега се връщам у дома .

Вечностите на вегетиране на Уон-Ту бяха преминали. Той беше не просто зает — беше по-зает откогато и да било най-малко от сикстилион 64 64 Цяло число, единица с двадесет и една нули след нея. — Б.пр. сикстилиони години — той действаше с абсолютно настървение.