Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Това може би не би изглеждало нормално за едно обикновено човешко същество — ако би имало такава личност да го наблюдава и ако преди всичко беше възможно да се наблюдава дейността на Уон-Ту. Уон-Ту вече нямаше начин да се движи бързо . За извършване на едно движение му трябваха седмици. Изготвянето на план изискваше столетия. Ако един въображаем човек от Земята би могъл да знае пред каква задача е изправен Уон-Ту, картината може би щеше да му напомни за часовникар, трескаво опитващ се да монтира най-точния часовник с отчаяната бързина на човек, бягащ да спаси живота си — и при това затънал до гуша в тресавище. Такова беше сега състоянието на Уон-Ту. На всяка стъпка той беше спъван от плътната, задушаваща среда на мъртвата звезда, която населяваше. Всъщност Уон-Ту беше по-зле дори от потъващия часовникар, защото часовникарят може поне да запази спомените си, докато необходимите на Уон-Ту конкретни умения вече не бяха част от активното му съзнание. Много отдавна те бяха „сложени настрана“. Това беше част от цената, която Уон-Ту трябваше да плати за продължилото съществуване при малките енергии, останали му на умиращата звезда, защото за да спести енергия, той отдавна беше разтоварил огромни части от себе си и своите памети в нещо като резервна памет. Така че сега преди всичко трябваше да разбуди тези части; все едно че часовникарят трябваше да намери своя справочник преди да може да сложи първото зъбно колело на оста.

За Уон-Ту не беше достатъчно да вземе решение да се освободи от разлагащата се, умираща звезда и да отиде да пирува с обилните енергии на онези далечни, невидими слънца. Вземането на решение ставаше доста бързо. Търсенето на начин, по който да стори това, беше по-дълго.

Уон-Ту знаеше откъде трябва да тръгне, разбира се. Трябваше да преустрои себе си като структура от тахиони. Бързи тахиони, които за щастие бяха нискоенергийни. „Жалко — размишляваше той, — че не могат да се използват тахиони с изключително малка енергия, които са най-бързи.“ За нещастие това беше невъзможно — тахионите с минимална енергия не можеха да пренасят достатъчна информация, която да обхване целия Уон-Ту. Няма значение. Тези също щяха да свършат работа. Той щеше да се откопира върху поток от тахиони и да си проправи път до онзи неочакван оазис на живот.

Нямаше да е много трудно да намери път към малката група оцелели звезди. Сензорите не само бяха записали съобщението; те бяха записали много точно посоката, от която беше дошло то. Единственото, което трябваше да направи, бе да следва същия път. След като стигнеше близо до групата оцелели звезди, щеше да е съвсем лесно да ги намери, защото те щяха да му служат като фарове в тъмната и изстинала Вселена — фарове на надежда за Уон-Ту.

За нещастие дори създаването на нискоенергийните тахиони изискваше енергия. За Уон-Ту това означаваше самоналагане на доста драстични икономии. За много дълго време — няколко десетки хиляди години, пресметна той — трябваше да изключи по-голяма част от себе си. Трябваше да прекрати всички възможни дейности с изключение на необходимите да го поддържат жив, така че да може да съхрани нищожните поточета енергия от умиращите протони, за да ги използва по-късно в едно разточително избухване, което да го върне към съживяване.

Дори самото пътуване щеше да отнеме значително време. Дори с най-голямата скорост, с която тахионите можеха да се движат, да речем със скорост много близка до скоростта на светлината, то сигурно щеше да продължи хиляди години. Колко хиляди не можеше да каже, докато не отидеше там; той имаше само посоката, която не му говореше нищо за разстоянието, но нямаше съмнение, че в тази просторна празнота разстоянието ще е значително.

Но в края на това пътуване… Уон-Ту никога не беше изпитвал такава радост. Това беше почти достатъчно — не, каза си той, разбира се, че беше далеч повече от достатъчно — да компенсира цялата болка от онова, което трябваше да направи, за да се подготви за него. Защото то беше не по-малко от ампутиране на големи части от неговата памет, от неговото знание… големи части от всичко, което беше останало от самия Уон-Ту. Това бяха излишни багажи. Колкото и да бяха ценни, те не можеха да бъдат взети. Подобно на всеки отчаян емигрант, Уон-Ту трябваше да пожертва всичко, което му беше скъпо, заради основното — оцеляването.

Реза не беше самичка.

Но, разбира се, беше единствената, която Виктор видя в първия момент — познатата Реза, скъпата Реза, обичаната и изгубена, и възстановена Реза. И беше топла и здрава.