Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Но имаше и други, когато изобщо не беше потиснат. Нрина беше чудесно болкоуспокояващо за всички тези болки, обхващащи душата му.

Освен всички други свои достойнства Нрина беше очарована от тялото на Виктор. Тя не искаше от него само секс. Искаше да пипне и натисне, да почувства неговата архаична плът, макар че, разбира се, често искаше и секс. Докато лежеха един до друг голи, можеше по половин час щастлива да проверява гъвкавостта на мускулите му. Не само бицепсите, но и предмишницата, бедрото, врата — изобщо всички мускули, които той можеше да задвижи, докато тя държеше ръката си върху тях, за да почувства как се издуват.

— Наистина ли са естествени , Вик?

— Разбира се, че са естествени. Само те моля, не натискай много силно болния ми крак.

— О, разбира се. — А в следващия миг питаше: — И тези косми тук? Всички хора на твоята възраст ли ги имат? — Но Виктор винаги бе имал гъдел под мишниците и, разбира се, в отговор на това гъделичкане гъделичкаше нея, а това довеждаше до други неща. Или тя гледаше кафявите петна на ръката му и внимателно ги докосваше да не би да са болезнени. — Какво е това? — попита тя един път, пресягайки се да вземе нещо, което той не можеше да види.

— Наричаме ги лунички — отвърна той и се усмихна. — Макар че… е, може би са малко повече от обикновени лунички. Хората ги получават, когато остареят. Тогава ги наричаме възрастови петна. Напълно естествени са… ей! Ау! — Но тя беше твърде бърза и прободе кожата му с малка остра метална сонда, извадена незнайно откъде.

— Не вдигай такава врява — заповяда му тя и прибра грижливо сондата. — Ето, дай да го целуна.

А после, малко след като проучи пробата в лабораторията си, му каза, че това е просто дегенерирал колаген 53 53 Белтъчно вещество, органическа част на костите и хрущяла. — Б.пр. , и предложи:

— Бих могла да изчистя тези петна, ако искаш.

Той докосна тялото ѝ, този път не голо, но само с тънка дреха и набедрена препаска. Тя се намести до него, отпусна се удобно на меките като пух ефирни възглавници. Кожата ѝ беше почти безупречна.

— Дразнят ли те? — попита тя.

— Не, разбира се! Собственото ми тяло не ме дразни!

— Тогава защо не ги оставим на мира? — Виктор тайно мислеше, че това е странна връзка, в която тя е почти изцяло погълната от тялото му, а той безразсъдно погълнат от всичко, което е в ума ѝ.

Тялото си тя му отдаваше по всяко избрано от него време — всъщност обикновено тя избираше кога. Умът ѝ беше нещо друго. Виктор нямаше чувството, че Нрина не го допуска до себе си или полага допълнителни усилия да крие информация от него. Просто желанието му да научи толкова много неща я отегчаваше.

— Да, да — въздишаше тя, докато той пристъпваше възбуден пред екрана на пулта. — Виждам какво ми показваш. Имаше повече звезди.

— Много повече! — отговаряше той и гледаше намръщен обеднялото небе на екрана. Но тя се прозяваше или поставяше ръката си на място, което го караше да обърне внимание на други неща. Онова, което за Виктор беше вълнуващо, странно, дори плашещо, за Нрина беше съвсем естествено. Беше като с някой от Таити, който вижда сняг: ескимосите не биха разбрали чувствата му.

Един ден Нрина се върна от лабораторията и го намери както обикновено над пулта. Свали мантията си и седна до него. Той, разбира се, почувства голото ѝ тяло да се допира до неговото голо тяло, но това не го накара да откъсне вниманието си от пулта.

— Чудесно е, че имаш интерес — отбелязва философски Нрина.

Той опита отново.

— Нрина, сигурен съм, че са се случили някои много странни неща. Нищо ли не знаеш за тях? Не се ли учудваш ?

— Това не ми влиза в работата — каза тя леко раздразнена.

Той разстроено възкликна:

— Вселената около нас е умряла! Ние сме били отвлечени. Времето за нас е спряло…

Тя се прозина.

— Да, знам. Другите диваци… извинявай. Другите хора от фризера понякога също говорят за това. Те го наричат „Бог транспортьор“ или нещо подобно. Глупаво суеверие! Сякаш има някакво свръхестествено същество, което просто за развлечение движи звездите!

— Тогава какво е обяснението?

— Това не се нуждае от обяснение. То просто е факт. — Тя вдигна рамене. — Само че това не е интересна тема, Вик. Всъщност никой не се интересува от това освен… О, да — каза тя и неочаквано се изправи. — Почти забравих Фрит!

Виктор примигна и попита:

— Какво е фрит?

— Фрит не е какво, а кой. Фрит и Форта. Аз им проектирах син. Стари мои приятели. Всъщност котето направих за Балит — сина им. — Той скоро ще навърши двадесет години и е време да получи подарък. — Тя помисли за момент, после кимна. — Да, сигурна съм, че Фрит знае всичко за това нещо. И вероятно ще се заинтересува от теб. Той и Форта са заедно вече почти тридесет години и все още поддържаме връзка.