Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Онова, което си спомняше, беше животът . И макар че това предизвикваше у него някаква меланхолична радост, разбирането, че никога няма да има пак такива времена, го довеждаше почти до отчаяние.

Само когато беше близко до отчаяние той можеше да се насили да мисли за онова друго нещо, за онова, за което рано или късно трябваше да вземе решение. То се отнасяше до единствените неща във Вселената, които някога наистина го бяха изплашили — защото около тях имаше толкова много загадъчни неща, че дори той не бе могъл да ги разбере.

Черните дупки 55 55 Хипотетичен небесен обект с толкова силно гравитационно поле, че светлината не може да излезе от него, от което се съди, че е създадено от колапса на много масивна звезда. — Б.пр. .

Това беше изборът, който Уон-Ту в края на краищата трябваше да направи. Не веднага, разбира се — нищо никога не трябваше да се прави „веднага“ в тази печална вечност, — но рано или късно трябваше да го направи заради самото оцеляване.

Една черна дупка би могла да му осигури най-добрия шанс за истински дългосрочно оцеляване.

Уон-Ту не беше съвсем сигурен, че иска да оцелее при тези условия. Той не се интересуваше от черните дупки. Затворени в сингуларности, където някога е имало звезда — колабирала върху и издърпала пространството около себе си, — черните дупки бяха почти единствените обекти във Вселената, които Уон-Ту не беше изследвал лично. И се надяваше никога да не му се наложи. Те бяха ужасни .

Плашещото в черните дупки беше, че в тях законите на Вселената — закони, които Уон-Ту разбираше много добре — не бяха в сила, защото черните дупки вече не бяха истински части на Вселената. Те я бяха напуснали.

Беше доста лесно да се влезе в черна дупка — фактически проблемът понякога беше да се избегне падането в черна дупка. Веднъж или два пъти Уон-Ту трябваше да напряга всички сили, за да избегне непосредствената близост до черна дупка. Но влизането вътре беше еднопосочно пътуване. Влезеше ли, той нямаше да може да излезе. Дори светлината не можеше да се измъкне от тях.

Причината за това не беше, че огромното гравитационно поле на черната дупка дърпа светлината, както, да речем, гравитацията на планета като Земята дърпа надолу една хвърлена във въздуха топка. Уон-Ту прекрасно разбираше това. Той беше съвсем наясно, че светлината не може да се забави и че точно затова това c е константна. Причината дори светлината да не може да се откъсне беше, че гравитацията на черната дупка завиваше пространството около себе си — изкривяваше го, — така че светлината обикаляше вечно около нея в шварцшилдовия радиус 56 56 Шварцшалдов (гравитационен) радиус — радиусът, под който гравитационното привличане на частиците на тялото би предизвикало неговия гравитационен колапс. — Б.пр. на черната дупка, както планетите се въртят по орбита около своето слънце.

Но точният механизъм, който хваща и държи всичко, което обикаля из тези космически капани, всъщност не представляваше интерес за Уон-Ту. За него беше важно, че онова, което влезе вътре, никога не може да излезе — не само материята, дори и светлината. Дори и самият Уон-Ту.

Нещата бяха ужасяващи .

„Въпреки това черните дупки имат и добри страни“ — каза си Уон-Ту. Една от тези добри страни беше размерът. Една малка черна дупка с примерно три или четири слънчеви маси щеше да продължи да съществува много време.

При настоящата възраст на Уон-Ту от десет на четиридесета степен години това не беше просто много дълго време. То беше много, много дълго време: във всеки случай поне десет на шестдесет и шеста степен.

Това са числа, които малко човешки същества биха могли да схванат. Дори за Уон-Ту беше трудно да работи с тях. Обикновената аритметика не е предназначена за такива числа. Но онова, което те означаваха, беше, че ако Уон-Ту се гмурне в някоя черна дупка с нормални размери, би могъл да живее толкова дълго, колкото нея…

Което беше горе-долу 1 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 години…

И ако от тези години извадеше сегашната си възраст (която беше горе-долу колкото сегашната възраст на Вселената, защото досега те имаха почти един и същ брой години!), която възлизаше на 10 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 години…

Ако успееше да живее, докато черната дупка продължи да излъчва енергия, трябваше да очаква още…

Други 999 999 999 999 999 999 999 999 999 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 години съществуване. Ако тези числа изобщо означаваха нещо, дори за Уон-Ту.