Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Виктор се изправи. Почувства изтръпване, сякаш през тялото му бе преминал електрически ток. Целта на живота му може би щеше да се сбъдне.

— Как мога да се свържа с този Фрит? — попита той.

Тя го погледна със съмнение.

— Той е много зает, но предполагам, че ще можем да го видим. — После неочаквано се засмя. — Сетих се! Защо не отидем на празненството на Балит?

— Празненство ли?

— Балит е син на Фрит. Те живеят на луната Мария. Не, момент — поправи се тя. — Живеят на Мария, но мисля, казаха, че ще проведат празненството в семейната жизнена среда на Фрит. — Тя кимна. — Да, Декадак може да ръководи работата тук два дни. За теб това ще е чудесна разходка, а аз бездруго трябва да заведа там гилите на Пели… там е неговият кораб. Сигурна съм, че той ще се зарадва на нашето посещение и тогава ще можеш да споделиш с Фрит всичко, което искаш. — Тя удари Виктор по бедрото, доволна от идеята си. — Ще го направим! И без повече въпроси. Просто ми повярвай, ще прекараме чудесно.

За възрастните спомените са отмора. Това правят хората, когато надживеят всички други — подобно на Уон-Ту.

Възрастните хора поне имат телесни функции, за чието поддържане отделят часове. Те трябва да се хранят, да използват тоалетната, понякога дори да се качват на инвалидни колички и да се оплакват на околните. Уон-Ту нямаше дори тези начини да убива времето си. Той имаше да върши много малко. Всъщност нямаше нищо , което да върши. В изтощената, изчерпана, умираща Вселена Уон-Ту не само не трябваше да прави нищо, за да поддържа живота си, но нямаше много в смисъл на крайници, сила или ефектори 54 54 Работен орган на робот, изпълнително устройство. — Б.пр. , с които да прави нещо. Фактически умът му все още работеше доста ясно, макар и с потискащо малка скорост. Но всичко си оставаше в ума му. Той нямаше вече никакви полезни принадлежности да превърне някой от импулсите на ума си в действие.

В това състояние Уон-Ту беше щастлив, че поне има толкова много неща, за които да си спомня.

Той, разбира се, имаше много спомени. Ако в жизнените среди на Вселената имаше конкурс за същество, което в безбройните епохи на своето съществуване да има най-много съхранени спомени, над които да размишлява, Уон-Ту щеше да е абсолютен победител. Ако умът на човек остане ясен — а умът на Уон-Ту беше такъв, той би имал много, което да си спомня за живот, продължил десет на четиридесета степен години.

Десет на четиридесета степен години… и може би още много, които ще последват. Това беше едно от нещата, за които Уон-Ту трябваше да мисли, защото имаше още едно решение, което рано или късно трябваше да вземе.

Това решение щеше да е трудно. И точно защото беше толкова трудно, той предпочиташе да не мисли за него. (В края на краищата не се налагаше да бърза.) Онова, за което Уон-Ту обичаше да мисли — единственото останало му нещо, което би могло да се опише като удоволствие — бяха дните, когато притежаваше цялата сила, която някое същество някога би могло да пожелае.

Ах, тези отдавна отминали дни! Дните, когато той безгрижно разхищаваше енергиите на звездите — без мисъл за бъдещето, без наказание за своето разточителство! Когато пътуваше от звезда на звезда, от галактика на галактика (изпълнен с копнеж, той си спомни колко чудесно беше да влезе в нова галактика, ярка, с милиарди и милиарди незаети звезди, и всичко това да е негово!). Когато правеше копия на себе си за общуване и се биеше радостно с тях за оцеляване, когато те се обърнаха срещу него! (Сега си спомняше с радост дори страховете и грижите от онези дни.) Уон-Ту си спомни как се излежаваше на повърхността на някоя звезда, наслаждаваше се на свободното си време в прохладния разкош от шест или седем хиляди градуса (и той беше смятал това за хладно !)… как беше плувал през невероятно плътното ядро на звездата… и как бе лудувал в короната ѝ — при температура до два милиона градуса, — наситена с рентгенови лъчи, как се беше втурвал от повърхността до края на короната и после весело се беше връщал…

Уон-Ту си спомни за приятно прекараното време (и предизвикателствата — о, той с удоволствие си спомни предизвикателствата!), когато създаде онези малки свои копия Хейг-тик и Мром, и бедния глупав Уон-Уон-Уон… и Кайнд, и Хепи и всички други, които беше направил; дори си спомни, макар не много добре, за ужасните глупави материални копия като Файв. (Той всъщност не си спомняше Файв като индивид, естествено. Файв не беше важен за него — точно тогава.)