Фредерик Пол - Планетата в края на времето

На екрана не се появи нищо.

— Странно — каза тя. — Може би ги произнасяш неправилно. — Но макар че опитаха половин дузина различни начини на произнасяне, пултът упорито отказваше да ги разпознае. Не помогнаха нито „разширение на времето“ или „релативистични ефекти“, нито дори „квантова механика“.

— Жалко — въздъхна Нрина. — Сигурно нещо грешим.

— Благодаря — каза навъсено Виктор.

— О, не се вкисвай — опита се да го успокои тя. После се развесели. — Има други неща, които можеш да правиш. Опитал ли си някога да се обадиш на някого? На някоя личност, имам предвид? Налага ми се да повикам Пели. Тъкмо ще ти покажа как се прави.

— Искаш да кажеш като по телефон?

— Какво е телефон? Няма значение, ще ти покажа. — Тя се наведе над клавиатурата и написа името. Когато Виктор отвори уста да пита, Нрина бързо обясни: — Това е личният ми указател… има и един общ, ще ти покажа как да го използваш. Аз го използвам само когато ми се налага. Една минутка, ето го.

Пултът избледня и стана прозрачен; в черното пространтво на стената зад него се оформи широко като тиква усмихнато лице.

— Пели? — каза Нрина. — Да, разбира се, аз съм, Нрина. Това е моят приятел Виктор… виждал си го, разбира се.

— Разбира се, но тогава той беше замразен — усмихна се тиквата. — Здравей, Вик.

— Здравей — отвърна Виктор, тъй като, изглежда, се очакваше да отговори на поздрава.

— Твоите гили са готови — каза тя на мъжа. — Двама от донорите искат да се върнат. Кога заминаваш?

— След шест дни — отговори мъжът. — Колко са гилите?

— Двадесет и двама, четиринадесет от тях жени. Надявам се да те видя преди да заминеш.

— Аз също. Беше ми приятно да те срещна… искам да кажа жив, Вик — каза Пели и изчезна.

— Видя ли как става? По този начин можеш да извикаш всекиго. Всеки от нашата орбита, във всеки случай… по-трудно е, когато са в космоса или на Нюманхоум. Тогава трябва да получиш разрешение да ползваш линия, нали разбираш.

Но Виктор нямаше на кого да се обади.

— Какво имаше предвид Пели, когато каза, че ме е видял замразен? — попита той.

— Пели си е такъв — обясни тя. — Той пилотира космически кораби. Докара и теб, и другите от Нюманхоум. — После възкликна, сякаш си бе спомнила нещо: — О, да. Бил е и на Небо. Ако те интересува нещо, можеш да го попиташ, ако го видим.

След обясненията, дадени му от Нрина, Виктор започна да работи с указателя самичък. Пултът му даваше не само „телефонни номера“. Той му разказа за Пели: капитан на космически кораб; постоянно местожителство луна Гаутама, по-голямата част от времето си прекарва някъде между обикалящите по орбита жизнени среди и други планети от системата.

Виктор отново разгледа снимките на Небо. Когато се мърна, Нрина се изненада, като го видя все още наведен над пулта.

— Още ли работиш? Но аз съм уморена. Искам да си почина. — И погледна към леглото.

— Има още много неща, които искам да знам, Нрина отвърна упорито той. — За Пели например. Защо е толкова дебел?

— Така той може да обикаля из Нюманхоум, разбира се — обясни Нрина. — Трябва да се храни повече, да направи мускули…

— Стероиди?

Нрина го погледна доволно.

— Нещо подобно, да. И калций за костите, за да не се чупят, и много други неща. Видя ли как изглежда Декадак? А е бил на Нюманхоум само два пъти да събира образци… — Тя като че ли се смути. — Искам да кажа да ми докарва хора.

— Като мен?

— Да, като теб. Във всеки случай Пели ходи непрекъснато там. Това го прави да изглежда дебел , разбира се, поради което аз никога не бих… О, не исках да кажа това. В края на краищата ти си роден такъв.

Той остави последното без внимание.

— Пели наистина ли е кацал на Небо?

— Искаш да кажеш лично? Разбира се, че не. Никой не го е правил от много години.

— Но там са кацали хора?

Нрина въздъхна.

— Да. Няколко пъти.

— Вече не кацат ли?

— Разбира се че не кацат. Какъв смисъл има? Там наистина има въздух, но той е мръсен; топлината е ужасна. И гравитацията затруднява ходенето… е, не теб, не, но всяка нормална личност. Тя е много по-голяма от тази на луната. Лошо е почти толкова, колкото на Нюманхоум, но на Нюманхоум поне климатът е добър.

— Но на Небо може да има хора! Някои от моите приятели се приземиха там…

— Да. И не са се върнали. Знам. Ти ми каза — отвърна Нрина. — Това не е ли достатъчна причина да не отиваме там?

— Но някой е направил онези машини. Не хора, не.

— Там няма никой. Ние проверихме. Само стари машини.