Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Мина му през ума, че тези растения може би са на някого.

Огледа се. Не се виждаше никой. Изяде домата, после отхапа малко от стеблото и хвърли останалото на земята. Това също беше любопитно, защото земята всъщност не беше земя. Това не беше изорана от някого градина — доматите растяха върху дълги редове, които изглеждаха по-светли и по-гъбести от всяка почва, която Виктор беше виждал, и между редовете имаше безупречно изметени пътеки.

Някой поддържаше тази ферма изключително чиста.

А после Виктор видя един от тези „някои“.

Всъщност не го видя целия. Езерцето и земята около него бяха извити нагоре и почти се скриваха в тавана. (Толкова странно! Да се чудиш защо водата не се излива.) Виктор видя само нечии крака в тъмни космати ботуши и нечии ръце да потапят кофа в езерцето.

Повърхността на езерцето в тази точка започна да изригва в малки струйки и фонтани. Там се хранеше риба. Доволен от откритието, Виктор тръгна натам.

Хранещият рибата беше по-бърз от него. Когато стигна до мястото, откъдето можеше да види целия край на фермата, там нямаше никого. Но плисканията, които беше видял, бяха определено от риба. И рибите все още плуваха и изскачаха да хванат плуващи по повърхността трошички храна.

„Би било чудесно — помисли си Виктор — аз да храня рибата.“ После, успокоен след разходката, се върна в дома на Нрина и се захвана с пулта за обучение.

Тя закъсня, но той нямаше нищо против. Почти не се налагаше виртуалният ръководител от пулта да коригира граматиката му, но беше там, готов да помогне винаги, когато Виктор закъса. Това не се случваше често. С повишаването на знанията си Виктор стана по-уверен. Освен факта, че виртуалният ръководител го учеше на неща, които искаше да знае, заниманията с пулта бяха удоволствие — приличаха на огромна, сложна видеоигра с истински награди при победа.

Беше извън компетенцията на неговия ръководител да получи достъп до космологическите данни, които наистина искаше. Достъпът до обикновена астрономия обаче беше достатъчно лесен. С помощта на пулта Виктор разгледа всички звезди, които бяха съпровождали тяхното собствено слънце през космоса; навремето им бяха дали имена, но ги беше забравил. После разгледа една по една планетите и тогава му провървя.

С помощта на ръководителя Виктор изслуша лекция е диапозитиви и кинофилми за пътешествие до загадъчната планета Небо. Някой беше извършил полет над планетата на малка височина за събиране на информация и бе изпратил роботизирана совалка. Совалката не кацнала — просто се плъзнала в атмосферата на Небо, правейки снимки на големите метални обекти, които Виктор беше видял от космоса. Изглежда, нейните оператори се бяха интересували от два конкретни района. В единия имаше подаващ се край на смачкан метал — Виктор си помисли, че може да е останал от совалката на „Арк“; наблизо до него нямаше нищо интересно. Другият беше в много лошо състояние. Сградите, изглежда, бяха взривени от някаква мощна експлозия; но какво представляваха не беше ясно.

Виктор спря за момент и се ослуша. После извика:

— Нрина? — Стори му се, че е чул шум в другата стая, но шумът не се повтори и той се върна към пулта.

Изключи картината, зададе команда „Жизнени среди“ и наставникът му му представи данни, които показваха, че около намусения, издут Нергал обикалят повече от осемстотин жизнени среди. След тях се явиха естествените луни, колонизирани от човешки същества: най-важните бяха Мария, Йосиф, Мохамед и Гаутама. (Изпита неочаквано вълнение, почти като носталгия: някои от религиозните различия на замръзналия Нюманхоум съществуваха дори тук!)

После пак включи на образ да разгледа отново другите планети. На повечето от тях не се беше променило нищо. Ищар все още си беше Ищар, Мардук — Мардук, газовите гиганти с нищо не бяха станали по-привлекателни, — а Нини, разбира се, все още беше твърде малка и твърде далеч от главната си звезда, за да представлява интерес за някого. Погледна бегло повърхността на румения Нергал (нищо интересно за гледане освен бури от свръхнагрети газове), после се обърна към планетата, която беше най-интересна за него: старата, почти изоставена Нюманхоум.

Дъхът му спря.

Нюманхоум се беше променила. Беше се възродила — вълнуващи се морета, тучни ливади и млади гори. Ледът се беше махнал, но това не беше Нюманхоум, където беше живял. Беше страховита . По време на ледниковия период всичката вода на планетата се беше превърнала в лед, покриващ континентите. С неговото разтопяване се бяха образували огромни езера, заприщени от ледени бентове. А когато бентовете се бяха скъсали, потоците вода бяха изчистили неплодородните вулканични области по пътя си към морето.