Фредерик Пол - Планетата в края на времето

И ужасното беше, че тя щеше да продължи да изстива вечно … или почти вечно… толкова дълго, че преди последният протон да се свърши и накрая той да умре, дори сегашната му възраст щеше да изглежда само един миг.

Нищо освен чудо не можеше да промени неговата безнадеждна съдба.

Уон-Ту не вярваше в чудеса.

Чудото трябваше да дойде отнякъде , а Уон-Ту не можеше да види никакво място в треперещата, умираща Вселена, където би могло да се роди чудо. Разбира се, той отдавна беше забравил дузината звезди, изхвърлени от онази древна галактика с такава голяма скорост, защото онази малка система почти беше спряла.

Ако не бяха случайните, слаби проблясъци на паметта, които понякога прорязваха мъглата в мозъка на Виктор — спомени за Реза, които идваха и си отиваха, болезнени, докато съществуваха; спомени за децата, отдавна превърнали се в прах, които оставяха мрачно чувство на безнадеждна загуба — ако не бяха тези неща, Виктор лесно би могъл да счита това трето действие от живота си почти за най-добро.

Разбира се, то беше с отенък на унижение. Виктор никога не си беше представял, че основната му кариера ще бъде сексуално обслужване на мършава двуметрова жена с огромни очи. И все пак това си имаше своята компенсация. Като признат любовник на Нрина Виктор стана привилегирована личност.

Разбира се, той не беше „съпруг“. Единствените „права“, които имаше над Нрина, бяха да споделя леглото ѝ — и понякога нейната компания — когато тя не работеше и не вършеше нещо друго, което не искаше да споделя с него. Основната работа, за която беше размразен — да е донор на сперма за нейната колекция от полезен генетичен материал, вече не съществуваше за него. Нрина обясни, че имала всички образци, от които се нуждаела за бъдещата си работа като генен инженер. Сега тя имаше по-добро упражнение за тази конкретна функция. Неговата единствена отговорност беше да ѝ доставя удоволствие. Той беше…

Не обичаше да си го мисли, но имаше една стара и нелицеприятна дума за това, което представляваше. Сутеньор . Мъжка проститутка.

Когато Манет му каза намусено, че Нрина е наредила Виктор да заеме неговата служба, той си беше помислил, че това означава упражняване на надзор върху следващата партида размразени донори на сперма. Но когато колебливо я попита кога ще размразяват нови трупове, Нрина го погледна изненадано и каза:

— О, не сега. — И поглади нежно рамото му. — Първо двамата с Декадак трябва да направим ДНК-проверка, за да видим кои от тях заслужават да се размразят, не разбираш ли? А и имаме да вършим много друга работа. Важна работа. Да изпълним поръчки, чиито крайни срокове трябва да спазим. Ще минат най-малко седмици, може би цял сезон преди да станем готови да приемем още материал. Но сега… гладен ли си? Не? Тогава защо не си легнем? — И Виктор разбра, че наистина ще изпълнява някогашната основна работа на Манет.

Животът на Нрина обаче не беше негов. Всъщност дори нейният дом не беше негов: Виктор беше изненадан като разбра (и, след като размисли, не много доволен), че стаята, в която тя го беше завела най-напред, е само някаква гостна. Собственият дом на Нрина беше много по-голям и много по-красив. В него имаше една голяма стая с „прозрачен“ таван — е, не винаги прозрачен, защото когато пожелаеше, Нрина го затваряше и тогава той ставаше само част от преместваща се картина — мъглявина, светещи, многоцветни пастелни облаци. (Той наистина беше прозрачен, тъй като бе само някакъв огромен телевизионен екран, който показваше космоса.) В центъра на стаята една мъглява сфера, голяма колкото човешка глава, излъчваше млечна пастелна светлина, макар по-голямата част от осветлението да идваше от нежно светещите стени. (Тук, изглежда, не обичаха крещящото осветление.)

Имаше и друга стая, доста малка, но достатъчно голяма за техните нужди. Там беше собственото ѝ легло. На Виктор то изглеждаше ужасно паянтово — беше на конзола на стената и не му изглеждаше направено да издържа много енергична дейност. (Откри, че греши за последното. Ниската гравитация на жизнената среда помагаше.) Кухня нямаше. Имаше стая с бюфет, който беше нещо като фризер, и друг, приличащ на микровълнова фурна. (Това беше всичко, от което имаше нужда. Виктор откри, че тези хора нито пържат, нито пекат нещо — поне не големи парчета мъртва животинска плът.) През повечето време Виктор се хранеше там сам — Нрина също идваше понякога, макар доста често да беше някъде другаде — с кого, Виктор така и не научи. Това не представляваше никакъв практически проблем. Винаги имаше достатъчно храна. След като се научи как да борави с нагревателния уред, Виктор винаги намираше яхнии и овесена каша, и супи, и готови гозби в хладилника, и всякакви плодове — винаги пресни и идеални, макар някои от тях да му бяха напълно непознати, а други напълно неприемливи за неговия вкус. Чудеше се кой ли ги доставя. Сигурно не Нрина.