Фредерик Пол - Планетата в края на времето

После плъзгаха капсулите обратно — всяка бе маркирана със звезда, кръст или полумесец. Виктор беше щастлив, когато свършиха, защото се беше изплашил да гледа труповете и да знае, че до неотдавна е бил един от тях — и че може би отново ще бъде един от тях.

Когато се върна в учебната зала и се наведе над машината за обучение, той си духна на пръстите. Всъщност не бяха измръзнали. Душата му беше измръзнала. Помисли си, че никога вече няма да се стопли.

Но докато приказваше със своя нереален наставник от пулта, започна да забравя за фризера.

— Какво ще учим днес, Виктор? — попита изображението. — Твой ред е да избираш.

— Благодаря — отвърна Виктор със съзнанието, че не благодари на истинска личност. — Би ли ми показал още картини?

— Разбира се. Говориш все по-добре. Какви картини би желал да видиш?

— Ами… — започна Виктор — аз се интересувах от астрономия. Би ли могъл да ми покажеш как изглеждат небесата сега? Искам да кажа не само Нергал, а всичко.

— Разбира се — отвърна учителят му. — Може би ще е най-добре да ти го покажа като обкръжение. — Той изчезна от пулта и веднага около Виктор се появи образ. Целият беше почти черен. — Това са — продължи безтелесният глас — всички астрономически обекти, които се виждат от настоящето ти положение. Жизнените среди са изпуснати. Виктор видя тлеещия като догарящ въглен Нергал. Зад гърба му светеше слънцето — не много ярко, но те бяха много по-далеч от Нюманхоум; може би то си беше възвърнало цялата яркост. Два доста ярки обекта имаха видими дискове — някоя от луните на Нергал, несъмнено. Той избра няколко по-малки ярки обекта — звезди и две планети…

Освен това — нищо.

Нищо? Виктор се изправи и се вгледа в почти безличното небе.

— Но къде е Вселената ?

— Имаш предвид оптическата концентрация, която се виждаше известно време? — попита спокойният безтелесен глас. — Тя започна да потъмнява преди хиляда и триста години, а от осемстотин години вече изобщо не се вижда. Това, което виждаш, е Вселената. Няма нищо друго.

И с болезнена сигурност Виктор най-после повярва. Наистина бяха минали четири хиляди години.

Два дни по-късно казаното от Манет се сбъдна. Когато Виктор и другите тръгнаха към стаята с флакони за сперма, готови да започнат да ги пълнят, се появи Манет. Изглеждаше бесен и в същото време изплашен.

— Спрете — каза той. — Нрина смята, че е получила достатъчно от вас. Ние… — Той преглътна. — Ние заминаваме. Всички освен Виктор. Той остава тук.

— Къде заминаваме? — попита Корелто уплашено. Мескро погледна изпитателно лицето на наставника си и после попита:

— Уволниха ли те?

— Млъкни, Мескро! — озъби се Манет. — Да тръгваме. Автобусът чака.

— Но… но… — извика Джерен и запримигва. — Но нали трябва да се подготвим.

— За какво? Нямате никакъв багаж — отвърна грубо Манет. — Хайде. Ти не — обърна се той злобно към Виктор.

— Нрина иска да те види. Веднага.

И така те заминаха без предупреждение. Само Джерен се забави да стисне ръката на Виктор и да му каже довиждане. На Виктор не му се разреши дори да ги последва до техния „автобус“.

Нрина беше в коридора. Направи му знак да я следва. Носеше прозрачна дреха с цветовете на дъгата, която някога би могла да се нарече пеньоар. Той се развяваше, без да скрива факта, че под него тя не носи изобщо нищо, дори препаска. Виктор отмести очи, защото имаше нещо, за което наистина искаше да я попита, а оскъдното ѝ облекло го притесняваше.

— За мен е много интересно, че си роден на старата Земя — каза тя, докато вървяха. — Това е моят дом. Можеш да влезеш.

Той я последва неспокойно. Когато влязоха, тя плесна с ръце и вратата зад тях се затвори. Стаята не беше голяма, но беше украсена с растения и въздухът беше наситен с аромати. Имаше и пулт, разбира се, и меки възглавници. Единствената голяма мебел беше меко, с формата на купа нещо като гъба, обърната наопаки.

Приличаше на легло.

Нрина седна на ръба на купообразното нещо, погледна оценяващо Виктор и каза:

— Искаш ли да ме питаш нещо?

Наистина искаше — имаше много неща, за които искаше да пита, и много други, за които съвсем не искаше да пита. Той се смути.

— Искам… искам да знам нещо, Нрина. Дали моят, хм, моят мозък е сериозно увреден.

— Сериозно? — Тя се замисли за момент. — Не бих казала сериозно. Голяма част от паметта ти се върна, нали? Може би ще се върне още. Увреждането може би няма да е трайно.

— Може би!?

Тя вдигна рамене — беше грациозно движение, но изключително тънкото ѝ тяло напомни на Виктор за змия.