Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Особено добър беше като картинен речник. Макар че мозъкът на Виктор през част от времето все още беше замъглен, а паметта му почти винаги повърхностна, той можеше да следва онова, което му казваше машината за новия свят, в който живееше. Населението на Нюманхоум не само се беше възстановило до равнището отпреди ледената ера (макар и не на Нюманхоум), то бурно беше нараснало. Сега имаше триста милиона живи и те живееха много добре. Повечето от тях бяха в среди, които по-раншният човек би нарекъл „жизнени среди О’Нийл“. Бяха различни, но еднакво добри. Някои бяха като древна английска селска местност с дървета, цъфтящи растения, и живи плетове; в гористите местности живееха животни, приличащи на зайци и лисици; във въздуха хвърчаха пойни птички. Някои местности бяха като големи градове с наблъскани в тях по десет милиона души. Други бяха съвсем странни — имаше дори пустинни местности, местности с гризли и тигри, джунгли и прерии и дори големи бавни водопади. Виктор откри, че не всички живеят там. Някои предпочитаха да живеят на естествените луни на Нергал, сега пригодени за живот и доста удобни. Повечето хора се опитваха от време на време да прекарат някой и друг ден на тях, движейки се в истинско, макар и слабо гравитационно поле. Правеха го, за да поддържат телата си в добра физическа форма.

Като се вземеше предвид как телата им се бяха удължили през многото генерации с много малка гравитация, те нравеха това много добре. Когато Виктор случайно зърнеше някой от другите обитатели, лесно можеше да разбере, че това е вярно. Хората тук не държеха много на начина на обличане — едно платче за прикриване на половите органи беше достатъчно добра дреха за практически цели. Понякога носеха малко повече. Нрина, която работеше в лаборатория, носеше мантия, за да не си цапа тялото, а понякога носеше и други неща просто защото бяха хубави. През повечето време жените не носеха нищо на гърдите си. Не им беше необходимо. При малката гравитация гърдите им не провисваха.

Другата страна на монетата беше, че мъжете бяха по-малко енергични от Виктор — много по-малко.

Мъжете не бяха много по-едри от жените. „Не са и много по-силни“ — мислеше си Виктор; там, където живееха, не се изискваха големи мускули. (Мъжът Декадак, от лабораторията на Нрина, се оказа смущаващо изключение.) Особено след като никой от тях не полагаше много физически труд. В сравнение с тях Виктор беше великан. Той беше по-едър от повечето размразени в банките за сперма, тъй като по тяхно време на Нюманхоум храната не беше достигала, а свеж въздух също.

Когато започна да излиза от лабораторията на Нрина, Виктор се срещна с много непознати. Дори се опитваше да заговори някои от тях, за да практикува езика, но беше предпазлив. Когато ги гледаше, установяваше, че те също го гледат и със също толкова загадъчен интерес. Реши, че знакът на челото е вероятно предупреждаващ. Погледите на някои от жените бяха открито сексуални и Виктор високо ги оцени — споменът за Реза бавно избледняваше в ума му.

Някои от изпълнените с нескрито полово желание погледи определено бяха на мъже и това не му беше толкова приятно.

По времето, когато Виктор вече можеше да бъде разбиран от хора като Нрина, животът му беше станал рутинен. Той ядеше, когато му предлагаха храна. Спеше, когато беше уморен. Даваше исканата от него четири пъти на ден сперма — малко изненадан от себе си, но не недоволен: в края на краищата сега той беше в разцвета на средната възраст! И през това време, през цялото си свободно време се опитваше да опознае света, в който живееше.

Разбира се, Виктор не беше единственият новодошъл в тази жизнена среда. На Джерен, Мескро и Корелто тя бе също толкова чужда, колкото и на него, и двама от тях, най-малко, бяха любопитни. (Джерен не беше. Той приемаше всичко, без да се оплаква или да задава въпроси. Неговият основен интерес беше да се грижи за Виктор.) Но тримата имаха едно предимство, което липсваше на Виктор — Манет, ветеранът, излязъл от фризера осем месеца преди тях, им казваше всичко, което искаха да знаят. Но не обичаше да говори с Виктор.

Поради някаква причина, Виктор не можеше да каже защо, Манет не го обичаше. Слабо казано. Когато зърваше Манет да го гледа, Виктор размишляваше върху странната идея, която си беше създал, без да може да си обясни защо — че изразът в очите му прилича почти на страх.

После Нрина го извика за преглед.

Виктор я поздрави, като внимаваше с произношението. Тя само му махна с ръка към масата за прегледи и почна редовните процедури — докосна главата му с различни инструменти, разгледа полихромните показания, опипа частта точно над слепоочието, което го болеше толкова много, и изглеждаше доволна, когато той каза, че вече не го боли.