Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Но ако не забременяват, как тогава…

— Искаш да кажеш как се правят бебетата? Разбира се, те имат бебета, само че създадени в нещо като епруветка. Точно това прави Нрина в лабораторията си. Свързва спермата с яйцеклетката в инкубатор, държи я там и когато бебето е готово, го изважда и го дава в детска ясла. Вижте, тези хора не правят нищо , което боли. Или за което трябва да се потят… освен за удоволствие — добави той и се изсмя, — Не се тревожете за това. Ако решат, че имате достатъчно ДНК, те ще ви поправят, ще свалят татуировката от челата ви и ще можете да се любите.

Джерен, който очевидно разбираше малко бавно, беше стигнал точно до въпроса, който го интересуваше.

— Чакай малко — каза той. — Да не искаш да кажеш, че някои от тези жени искат да…

— Разбира се — отговори Манет.

— Дори и онази хубавата, която ни размрази?

Манет се намръщи, после изсумтя:

— Не се безпокойте за нея. Да сменим темата.

— Разбира се, Манет — отвърна Мескро и се ухили. — Просто забелязах, че вече нямаш татуировка и се зачудих…

— Казах да сменим темата! — изрева Манет. А после, като видя, че Виктор е седнал, каза: — О, изглежда, спящата красавица вече се е събудила. Какво искаш?

— Само мъже ли са? — попита Виктор. Успя да произнесе думите въпреки неочакваното, почти задушаващо чувство, което изпитваше — Искам да кажа, ако имат такава остра потребност от различни генетични черти, не размразяват ли и жени?

— По дяволите, не. Защо да го правят? Те всъщност не използват спермата, разбирате ли? За тях просто е лесно да работят с нея, така че те просто извличат желаните гении фрагменти и след това ги смесват с други щамове да получат гените, от които имат нужда… независимо за какво им трябват. Това не е от моята компетентност. Нрина ми каза всичко за това, но аз не слушах внимателно. Във всеки случай това е една от причините, поради която ние имаме предимство пред жените. Ние, момчета, можем да произведем милиони сперматозоиди за един ден. Жените могат да имат една яйцеклетка на месец, и то не всички, така че ако искат да вземат гени от жени, те го правят с образци от тъкан. — Той погледна Виктор, който се усмихваше. — Какво ти е? Страх те е, че не можеш да се празниш по няколко пъти на ден ли?

— А, нищо — каза Виктор.

Но всъщност не беше нищо. Беше бързо пламване на неочаквана и неоправдана надежда. Защото едно малко кътче в ума му неочаквано се проясни като пулта, на който беше видял Нергал и си беше спомнил за Реза.

През следващите няколко дни на новия си живот Виктор непрекъснато мислеше за Реза — докато спеше, щом се събудеше, докато даваше сперма, докато ядеше, докато се опитваше да научи новия език — непрекъснато. Но мислеше за нея така, както се мисли за мъртвец. При това починал много отдавна.

Чудеше се някак си абстрактно дали Реза беше имала щастлив живот след неговото замразяване. Чудеше се дали ѝ беше липсвал, или по-рано или по-късно се бе примирила с неговата загуба и се бе омъжила за някой друг. Някой като Мириан може би. Тя би била ценна съпруга за него, защото беше много активна сексуално, но нямаше да му усложни живота с бременност.

Надяваше се, че се е омъжила. Надяваше се, че е била щастлива — във всеки случай толкова щастлива, колкото беше възможно някой да е щастлив на този свят.

Не стигна дотам да си мисли, че не ѝ е липсвал. А тя му липсваше, наистина му липсваше. Но това беше далечна, някак си притъпена болка. Щом чу настоящата дата, той почти почувства необратимото превключване на ума си на друга вълна.

Никой не може да тъгува четири хиляди години.

Завесата на първите две действия от живота му беше паднала. Започваше третото.

Може би това не беше животът, който желаеше — но беше единственият, който му бе останал.

Виктор се отдаде на изучаване на езика на хората, които му бяха върнали живота. Не беше лесно. Мъглата в ума му правеше всичко трудно, но имаше и помощ.

Най-голямата помощ бяха пултовете.

Той разбра, че фактически те са като старите машини за обучение. Осигуряваха му часове разговори с учебна цел, с дружелюбен, помагащ, умен учител, който му говореше от пулта.

Учителят определено не беше истински и Виктор го знаеше — това беше компютърно генерирана триизмерна картина и фактът, че приличаше на любезен (изключително мършав) млад мъж, не можеше да го измами. Но беше достатъчно истински, за да поправя граматическите му грешки и да му осигурява превод на всяка дума и мисъл, които не разбираше.