Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Благодаря — каза той и започна да бърше лицето си.

Жената изглеждаше доволна от него като от куче, което е изджавкало от радост. Но той показа превръзките на крака и бедрото и попита дали не са пострадали от душа. Тя само вдигна рамене: или не разбираше, или просто демонстрираше, че това не я интересува.

Третата спирка беше по-странна и много по-малко приятна.

Жената го остави в друга стая на грижите на някакъв мъж. Той беше почти толкова мършав, колкото и тя, макар да имаше странно издути мускули, докато прасците на жената бяха като моливи. Мъжът му посочи да седне на нещо, което приличаше на зъболекарски стол.

Виктор седна и неочаквано от стола се протегнаха някакви ръце или пипала и се увиха около него. Не можеше да се движи. В същото време нещо се плъзна около главата му и я стегна като в менгеме. Не беше болезнено, но не можеше да му окаже съпротива. Мъжът се доближи до него с някакъв блестящ инструмент и го допря до челото му.

Беше като ужилване на оса. Виктор извика изненадано и се опита да се бори. Нямаше никаква полза. Беше хванат здраво. Когато мъжът отмести инструмента, челото го засърбя ужасно, сякаш наистина беше ужилен. Мъжът го напръска със спрей и сърбежът веднага престана; после натисна нещо и столът го освободи.

Мъжът го заведе в друга стая и затвори вратата зад него.

Трима други мъже, също голи, го изгледаха разтревожено. Единият беше черен, другите двама бели — висок и нисък; и тримата бяха с нормални тела, а не с конструкцията на онези, които Виктор бе видял досега.

После израженията им бързо се промениха, сякаш го бяха познали.

Виктор знаеше, че не биха могли да го познават — беше съвсем сигурен, че всички са му напълно непознати; а после видя, че всички имат светлосиня татуировка на челото — и в стенното огледало видя същия знак и на своето чело. Беше елипса, ограждаща някаква драсканица, може би число или дума.

Тази татуировка бяха разпознали. Всичките имаха същия знак. Следователно всички ги очакваше една и съща съдба.

Високият мъж стана и му подаде ръка.

— Добре дошъл в групата — каза той на грубия английски на враждуващите секти от замръзналия Нюманхоум. — За какво те замразиха?

Виктор се озадачи и разсеяно потри знака на челото си. Когато набързо успя да осмисли казаното през облака, който, изглежда, обхващаше мозъка му, успя да състави цяло изречение и изхриптя:

— Просто не ме харесаха.

— Света Дево! — извика черният. — Откога са започнали да правят това ? Аз бях замразен през три хиляди осемдесет и шеста, но мен поне ме съдиха. За незаконно родителство. Просто повярваха на нейната дума вместо на моята, но какво можех да направя? Джерен е замразен за пиянство, а Мескро за кражба…

Ниският бял го прекъсна:

— Дръж си устата, Корелто! Нищо не бях откраднал. Просто направих грешка и минах в редицата за храна два пъти… с всеки може да се случи, когато е пренапрегнат!

— Има ли значение! — Черният мъж се усмихна. — Само че на мен ми се струва, че нещата наистина трябва да са станали много зле, когато са те замразили… хм…

На Виктор му трябваше известно време, за да разбере, че го питат как се казва.

— Виктор — отговори той.

Черният човек — Корелто? — го изгледа изпитателно, после погледна другарите си.

— Той е чучело — каза по-ниският, който се казваше Мескро.

— А, не — възрази високият и погледна към пода, сякаш засрамен от собственото си безразсъдство да противоречи на другите. — Просто е… объркан. — Погледна умоляващо към Виктор, след това към вратата. — Нали, Манет?

Виктор се обърна. Мъжът, който беше в стаята за размразяване, стоеше там и ги гледаше с неудоволствие.

— Чучело е, Джерен — потвърди Манет. — Нрина каза, че има изгаряне от фризера. Изглежда, е пострадал не само кракът, но и умът му. Но ще свърши работата, за която го иска Нрина.

На лицето му се появи изражение на задоволство и предизвикателство, което накара черния да попита разтревожено:

— Каква е тази работа, Манет?

— Скоро ще разберете, момчета — отвърна Манет със задоволството на стар войник, който разяснява на новобранци в какво се състои службата. — Време е да си платите за размразяването.

— Как да платим? — попита Мескро.

Манет стисна замислено устни, после каза:

— Добре, ще ви обясня. Само не ме прекъсвайте, защото след няколко минути ще трябва да си платите — Нрина очаква материала. И така: името ми е Манет, вече ви казах, и съм ваш шеф. Това означава, че трябва да правите всичко, което ви наредя, ясно ли е? За известно време много често ще ме виждате. Следващото нещо, което вероятно ще искате да знаете, е датата. Добре. Сега сме четиридесет и четвърти лято на година четири хиляди двеста петдесет и първа. — Чу се ахване — Виктор беше ахнал, — но Манет само се намръщи и продължи: — Друго нещо, което ще искате да знаете, е какво ще ви се случи. Нищо лошо. Ще бъдете добре. Не се тревожете за това. Ще останете тук няколко дни, докато Нрина ви желае. Ще започнете да изучавате езика, но това е съвсем лесно. Ще видите. След това ще живеете в друга жизнена среда, вероятно… не знам коя…