Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Хей! — прекъсна го Корелто. — Я чакай! Какво е жизнена среда?

Манет го погледна злобно.

— Не ви ли казах да не ме прекъсвате? Това е жизнена среда. В което живееш сега. Какво точно ще ви се случи след като излезете оттук, не знам… никога не съм бил в друга жизнена среда освен тази, но Декадак и Нрина казват, че ще бъдете добре. Може би трябва да им повярвате… и без това нямате друга възможност, нали? Във всеки случай веднага след като свършите онова, заради което сте тук, ще получите нещо за ядене и тогава ще имаме повече време. Сега — каза той и стана — е време да си отработите надницата. Така че станете, отидете ей там и вземете по едно от онези шишета за проби. След това всеки от вас ще мастурбира в шишето. И внимавайте да не капне и капчица навън!

Виктор си помисли, че в случая мъглата в ума му съвсем не е недостатък. Онова, което му беше казано да направи, беше унизително.

Но го направи. Както и останалите трима, също толкова стреснати като него от странната заповед. Мърмореха и се опитваха да се шегуват, но шегите бяха горчиви и никой не се засмя.

Виктор се опитваше да прочисти мъглата в ума си. Имаше толкова много въпроси! Беше му трудно дори да ги формулира, но някои се откроиха. Какво например означаваше „фризерно изгаряне“? Знаеше, че е чувал и чел тези думи и по-рано и че те означават нещо лошо. Но не знаеше какво. Знаеше, че може да попита другите, но не искаше — не беше готов да чуе отговора.

После идваше друг голям въпрос. Датата. Манет сигурно се шегуваше.

Не можеше да са минали почти четири хиляди години , откакто за последен път беше жив, нали?

Виктор наруга мъглата в ума си. Искаше да мисли ! Имаше неща, които беше забравил, и искаше да си ги спомни! Нещата, които помнеше, бяха фрагментарни и неудовлетворителни…

И не бяха приятни.

Спомни си, много неясно, как се събужда от друго замразяване — беше ли то на стария „Арк“? (Спомни си стария междузвезден кораб, но споменът беше страшно непълен. Почти като да бяха два различни кораба.) Това време беше ужасен шок. Да научи, че всички, които беше познавал, са мъртви от четиристотин нюманхоумски години, беше ужасяващо.

Но поне беше разпознал усещането; беше разбрал, че е ужасен.

А да разбере, че са минали почти четири хиляди години, през които е лежал като несъзнаваща и нечувстваща нищо буца лед — че изобщо нищо не е чувствал. Не е чувствал болка. Не е чувствал дори вцепенение. Изобщо не е чувствал .

Когато смутени предадоха спермата, Манет им показа къде ще живеят. Храната ги чакаше — пресни плодове, нещо като пай с пълнеж и дребни сладки, и други неща, които Виктор изобщо не можа да разпознае — някои студени, други горещи, с противен вкус за отвикналото му от храна небце.

— Сега можете да разполагате с времето си — каза Манет. — Скоро трябва да се научите да говорите с тези хора, но точно сега единственото, което трябва да правите, е да се храните.

Високият Джерен се изкашля и прошепна сконфузено:

— Ще ни се плати ли?

— Да ви се плати! Свети Фреди, човече! Не разбирате ли, че със самото ви изваждане от фризера ви е платено? — Манет помълча, после призна: — Всъщност това е труден въпрос. Не мога да кажа, че разбирам точно паричната система тук, но предполагам, че има такава. Не, не са ви платили. Онова, което струва храната и всичко, вероятно се начислява по някакъв начин в лабораторията на Нрина. Ако искате нещо друго, забравете го. Не можете да си го позволите.

Мескро наостри уши и попита:

— Какво не можем да си позволим?

— Нищо — отвърна Манет и се намръщи. — Не ме занимавайте с тези въпроси. Имате вид на натрупали достатъчно семе да изстискате по четири или пет проби на ден за Нрина, така че ще го направим още веднъж преди да легнете да спите… но сега по-добре започнете да учите езика.

— Чакайте де — възрази Корелто. — Още не сме свършили с яденето!

— Тогава побързайте — изръмжа Манет. Явно се наслаждаваше на ролята си на шеф и когато те започнаха с пълни уста да му задават още въпроси, безброй въпроси, търпеливо им отговаряше.

Виктор не беше от онези, които питаха. Ядеше мълчаливо и се опитваше да следи казаното, но изпускаше по-голямата част. Вярно ли беше, че мозъкът му е увреден от „фризерно изгаряне“? Сигурно нещо се бе случило; думите минаваха покрай него твърде бързо, за да ги следва, твърде трудни, за да ги разбере. После съзнанието му долови една позната дума: черният, Корелто, попита:

— Къде сме? Това не е Нюманхоум, нали?