Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— По дяволите, не. Вече ви казах. Това е жизнена среда.

— Искаш да кажеш друга планета? Да не е Небо?

Манет го изгледа скептично.

— Небо? Не знаеш ли какво е на Небо? Ние никога не отиваме близко до Небо… там е адски горещо и хората осакатяват!

Виктор се намръщи. Той беше ходил достатъчно близко до Небо, за да знае че планетата не може да се нарече „гореща“ не и след намаляване на слънчевото лъчение. Но все пак в сравнение със замръзналите планети на системата…

Но Манет не изчака следващия въпрос.

— Искате да знаете къде сме? — попита той. — Ще ви покажа. — Стана от масата и отиде до едно от нещата със стъклено покритие, които приличаха на писалища. — Елате насам — извика той и се наведе навъсено над нещо като клавиатура в единия ъгъл. — Момент…

Всички се струпаха около него. Манет натисна няколко клавиша. Стъклото помътня, после се избистри.

— Там е Нергал — каза Манет, горд от успеха си, че е накарал уреда да заработи.

Виктор изкрещя. Другите трима също. Гледаха право надолу към нещо огромно, светещо червено като жарава.

Виктор не можеше да се сдържи. Пресегна се слепешком и хвана ръката на Джерен. Джерен също трепереше. Виктор почувства, че пада в този горящ ад — не, не падаше; почувства, че червената Нергал плува нагоре към него, залива го.

Гласът на Манет дойде отдалеч:

— Това го наричат кафяво джудже. Преместили са се тук, когато слънцето станало студено, и сега живеем в жизнена среда около него. Жизнената среда е нещо като голям космически кораб. Само че не отива никъде, просто стои на орбита. През последните няколко хиляди години, когато е било студено — имам предвид преди старото слънце да се върне, там са живеели всички.

— Слънцето се е върнало? — извика някой изненадано, но Виктор почти не го чу. Гледаше надолу вцепенен. Знаеше, част от него знаеше, че не е погълнат от светещата погребална клада. „Това е — каза си той — само част от «фризерно изгаряне», вцепененост, прозрачен тънък воал, опънат между мен и света.“ Почувства, че се олюлява.

— Хей — разтревожено възкликна Джерен. — На този му става нещо.

Пред Виктор се появи лицето на Манет. Изглеждаше възмутен.

— Болен си — каза той. — По-добре да си лягаш.

Виктор се опита да фокусира зрението си и каза:

— Добре, тате.

Когато се събуди, гърлото му беше като шкурка, но другите му части бяха още по-зле. Умът му не беше станал по-ясен. Смътно си спомняше, че го бяха събудили и го бяха накарали пак да мастурбира в една от стъклениците, спомняше си и мъжки гласове около себе си, докато спеше, но всичко беше безнадеждна мъгла.

Гласовете все още се чуваха. Той лежеше със затворени ечи и се опитваше да разбере за какво говорят. Гласът на Манет заглушаваше другите. Той самодоволно разясняваше нещо:

— Вие знаете какво искат те. Искат да онанирате в шишета. Затова са ви докарали тук, за сперма. Това е като кръстосано развъждане на животни, нали разбирате? Те са били тук хиляди години и сега искат да си върнат някои изгубени гени. О, не сте само вие, момчета. В една или друга жизнена среда има вече размразени две дузини истински мъже. Да не говорим за вкочанените… може би сто скътани в криогенните камери на Нрина, очакващи реда си.

— И ние ли бяхме там? — попита някой.

— Във фризера? Разбира се, че къде другаде? Нрина размрази няколко за материал, после, когато свърши с тях, повечето бяха отпратени. Но аз останах тук. Аз единствен съм постоянно в тази жизнена среда. Нрина ме държи да ѝ помагам.

Виктор чу злобно хилене от един от другите. Май беше Мескро. После отново се чу гласът на Манет.

— Докараха партида трупове от фризерите на Нюманхоум. Нрина взима образци от клетки от всеки, после размразява онези, които ѝ изглеждат интересни. Знаете ли защо са ви пробили задниците? — Виктор си спомни превръзката. — Оттам вади парче за ДНК-проба.

— Не си спомням такова нещо — възрази друг глас. „Джерен“ — помисли си Виктор.

— Разбира се, че не си спомняш. Как ще си спомняш? Нали си бил замразен… затова тя е направила такава голяма дупка. — Манет свали пояса от поличката си да покаже мястото на собственото си бедро, където все още се виждаше малка трапчинка. — Не се безпокой, ще зарасне. После, след като изследва пробата, ако гените ви изглеждат интересни, тя ви размразява и ви предава на мен.

— Затова ли са ни татуирали, за да се знае, че сме донори на гени? — попита Корелто.

Манет се засмя.

— Мислиш, че е необходима татуировка, за да се знае това? Не видяхте ли как изглеждат те — мършави като скелети! Не, това те могат да кажат само като ви погледнат. Този знак — каза той горделиво — е нещо като предупреждение , разбирате ли? Той показва на всички жени, че вие сте все още потентни донори на сперма. На всички други мъже тук, когато топките им престанат да функционират, този знак се маха. Тогава те могат да се любят… повярвайте ми, това е едно от любимите им занимания! Но не могат да произвеждат сперма. Жените не искат да забременяват, разбирате ли?