Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Усети, че определено е буден, защото когато се опита да отвори очи, те бяха залепнали. Трябваше да се напрегне, за да погледне.

— Мамо? — попита той наведената над него слаба жена. — Пристигнахме ли вече?

И веднага разбра, че това е глупаво. Жената определено не беше майка му — всъщност нямаше нищо общо с майка му. Беше много висока и болезнено слаба, с големи кръгли очи. Видя очите ѝ съвсем ясно, макар че му беше трудно да види нещо друго. Очите му, изглежда, не можеха да се фокусират, а главата — главата адски го болеше.

Жената се обърна и каза нещо — бързо и тихо. Не беше на език, който Виктор познаваше, макар че част от казаното почти имаше смисъл — прозвуча както може би би звучал английски, ако го говори гукащ гълъб. Жената говореше на някого, когото Виктор не можеше да види. После докосна главата на Виктор, сякаш сочеше нещо на другата личност.

Може би го докосна нежно, но той не го почувства така. Това му подсказа, че сънят за болката може би не е бил само сън.

Докосването експлодира в главата му като удар с чук. Той се отдръпна и разбра, че сънят за летене също не е бил изцяло илюзия. Защото се движеше толкова леко, местеше тялото си с толкова малко сила, че просто не можеше да е на Нюманхоум. Всъщност не би могъл да бъде изобщо на някоя планета — не тежеше достатъчно.

Отпусна се бавно назад и се замисли. Жената и другото лице — с мъжки глас, не толкова гукащ, колкото гъргорещ — разговаряха на език, който не можеше да разбере добре. Ако не беше на планета, вероятно бе на кораб. Какъв кораб? Не на „Арк“, сигурно: от „Арк“ не беше останало нищо освен капчици кондензиран метал, ако изобщо беше останало нещо. Не и на „Мейфлауър“, беше сигурен. На „Мейфлауър“ нямаше нищо като тази оградена с кехлибарени стени стая, с мека пастелна светлина, идваща от тавана. Някои неща изглеждаха до известна степен познати — нещото, на което лежеше, например. Приличаше на плитко корито за размразяване. Видя няколко други такива в стаята. Всичките бяха заети. Във всяко имаше човешко тяло и върху телата струеше загряваща радиация: значи не бе единственият, върнат към живот.

Но къде се случваше всичко това?

И какво го болеше толкова много? Когато експлозията от болката в черепа изчезна, той усети болка на две други места — умерена в десния крак под коляното и друга, по-остра, върху по-малка площ, но въпреки това много силна, в бедрото. Никоя от тях не му говореше нищо. „Разумът“ му го беше напуснал; той беше замаян, объркан и му беше трудно да си спомни нещо. Всичко наоколо показваше, че току-що е бил размразен, след като е прекарал известно време във фризер. Но той си спомни, или си мислеше, че помни, че е бил замразяван и по-рано. Дори повече от веднъж, — но кой път беше този? Реши, че не е възможно да е било по време на продължителния междузвезден полет, защото тогава беше дете. А вече не беше дете. Не беше ли? И коя беше жената, която сега го увещаваше да легне?

През замъгления му мозък премина името „Реза“, но той не мислеше, че тази жена е тя… която и да беше „Реза“.

Разтърси глава в опит да разсее объркването. Това се оказа грешка — болката избухна отново. Но той реши да демонстрира бодростта си, като човек, събуден посред нощ от телефона, който твърди, че не са го събудили, че е бил буден. Облиза устни, готов да говори.

— Не се чувствам много добре — каза Виктор бавно и внимателно.

Странно, но думите му не прозвучаха както трябва. Приличаха повече на животинско ръмжене, отколкото на човешки глас. Гърлото също много го болеше.

Жената го погледна като че ли развеселено и направи знак на мъжа. Мъжът изглеждаше съвсем нормално — нито слаб като призрак, нито чак толкова висок — но беше облечен като жената с мантия от някаква ефирна материя. И беше силен — натисна Виктор така, че той не можеше да помръдне. Жената отново започна да му прави нещо.

От нея идваше някакво ухание — като на цветя и далечен пушек от огън.

Виктор неочаквано осъзна, че е доста гола. Тя, изглежда, не забелязваше това — или поне то не я безпокоеше. Взря се в очите му, после докосна гърлото му с инструмент, който блестеше като метал, но беше мек и топъл, и загледа една малка цветна картина в основата на инструмента.

После дръпна долната му устна. Той инстинктивно се опита да извие глава — отново последва болезнена експлозия, но мъжът в ефирната мантия хвана грубо главата му, задържа я неподвижна, а жената докосна влажната, нежна вътрешност на устната на Виктор с нещо и той изгуби съзнание.