Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Но Мириан не знаеше. Никой не знаеше, докато не се върнаха в тунелите — там новината се разпространяваше като горски пожар.

Внезапното ярко светене на „Мейфлауър“ беше само отражение на светлина от друг, скрит източник. И този източник…

Това беше най-лошото, което можеше да се случи.

„Арк“ беше взривен.

За щастие на хората на Нюманхоум, когато се случи това, „Арк“ все още беше под хоризонта. Експлозията, превърнала стария кораб в йони, не беше химическа, нито дори ядрена; беше анихилация, за един миг килограми маса бяха превърнати в енергия в съответствие с формулата: e = mc 2 . Полусферата директно под „Арк“ неочаквано беше получила поток от радиация като при избухване на ядро на звезда.

На тази част на Нюманхоум нямаше нищо живо. Това беше добре. Защото, разбира се, при такъв ужасен взрив всичко живо мигновено щеше да загине.

Екипът на „Мейфлауър“ беше по-малко щастлив. Въпреки дебелата обвивка на космическия кораб те бяха получили много по-голяма радиация от онази, която човешкото тяло можеше да поеме безопасно за цял живот.

Тортий истерично плачеше в стаята си. Отказа изобщо да види Виктор. Пусна Мириан вътре само за миг и когато излезе, той изглеждаше много тъжен.

— Свършено е — каза опечален Мириан. — Без „Арк“ нямаме работещ двигател. Няма да можем да построим достатъчно голям ракетен кораб, за да атакуваме планетата.

— Разбира се, че не можем — съгласи се Виктор смутено. Искаше му се Реза да е до него. — Какво се е случило?

— Кой може да знае? — отвърна унило Мириан. — Тортий смята, че е дело на пийпс. Мисли, че са били толкова решени да се доберат до микровълновата енергия, че са започнали да бърникат из двигателя, за да не можем да го използваме отново. И той просто се е взривил. — Мириан спря за момент, погледна Виктор някак особено и каза: — Според мен ти получи доста добро възнаграждение за положения труд.

Виктор примигна. Не го разбираше.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — обясни Мириан, — че си роден на Земята , което те прави почти най-старата личност на света.

— Всъщност да — каза неохотно Виктор. Беше интересна мисъл, но какво имаше предвид Мириан?

— Така че когато Съветът реши… — Мириан спря. Виктор го погледна озадачено.

— Какво има за решаване? Нали каза, че проектът е приключил.

— Нямам предвид проекта, имам предвид теб. Тортий няма да те защитава повече, не и след това, което се случи. Не и след като… е, ти знаеш, че сме притеснени за жизнено пространство.

— За какво говориш? — попита Виктор, изгубил търпение. — Да не искаш да кажеш, че ще живея с пийпс или с някои от другите като Реза?

— О, не, не с пийпс. Мисля, че ще задържат Реза. Но ти… е, виж сега, това не е като смърт. Ние не убиваме хора. Това е против Заповедите на Фреди. И винаги… винаги има шанс един ден някой да те извади от фризера и да те размрази.

По времето, когато животът на стотната звезда на Уон-Ту започна да изтича, той отново се почувства неспокоен. Причината за това не беше опасност от нападение от страна на отдавна изчезналите му деца, защото през многото стотици милиарди години това не се беше случвало. Не беше и защото се страхуваше от материалните същества, за които неговото отдавна забравено материално копие Файв му беше докладвало. Не, Уон-Ту се тревожеше, че средата около него непрестанно се влошава.

Тя вече не беше първокласно, желано място. Повечето от звездите на неговата галактика старееха и всичко изпадаше в доста лошо състояние.

Разбира се, при възможността да избира измежду четиристотин милиарда звезди на него не му липсваше жизнено пространство. Имаше дори няколко неотдавна възникнали звезди от неговия любим тип G — като отдавна изчезналото Слънце на Земята, защото предпочитанията на Уон-Ту в много отношения приличаха на тези на човешката раса. Когато звездата, на която беше, започна да проявява признаци на издуване (той категорично не искаше да седи на нея по време на превръщането ѝ в червен гигант), Уон-Ту откри най-добрата от наличните звезди клас G и се премести на нея.

Последният му дом беше една G-0 — хубава, чиста звезда. Беше по-ярка и по-голяма от повечето, но когато се премести на нея, Уон-Ту откри, че има неприятен метален привкус — съвсем естествено, тъй като беше съставена от газови облаци, които бяха от една-две вече изтощени звезди.

Малки неудобства като това всъщност не бяха важни. Но звездата не беше идеална и Уон-Ту не разбираше защо трябва да не се чувства удобно в собствения си дом. Замисли се за алтернативите. Винаги беше имал възможност да се мести на звезди от различен тип, разбира се — да речем една по-стара K или дори някоя малка червена M. Той познаваше добре звездите от тип M; на такива преди много време беше настанил своите деца. Сигурно беше направил това за доброто на децата (защото тези звезди наистина бяха дълголетни и стабилни), но го беше направил също, ако трябваше да бъде съвсем честен, отчасти заради себе си, защото тези по-малки звезди даваха на децата по-малко енергия за поддържане на непрекъснатото им дърдорене.