Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Тортий, изглежда, има голяма власт — отбеляза Виктор.

— Прав си! Тя е… На колко години мислиш, че е тя?

Виктор вдигна рамене.

— Може би сто и двадесет? — Нюманхоумски години, разбира се, но тези хора никога не бяха измервали времето в други години.

— Точно седемдесет и пет — изкикоти се Мириан, наслаждавайки се на изненадата на Виктор. — На възрастта на Реза. — Точно толкова. И все още би могла да има бебета, само че мъжът ѝ е във фризера… Той работеше там и го хванаха, че пали огън, за да се стопли. Тя само яде вместо… разбираш, да е с мъж. И…

Мириан неочаквано спря. Изглеждаше изплашен.

— О, май идва! По-добре да се захващаме за работа. Хайде да вземем тези бидони от гориво; можем да ги използваме за корпус на ракетите…

Хората на Нюманхоум имаха доста експлозиви. От време на време им трябваха. Когато ледът се преместваше, а това ставаше непредсказуемо, краищата на ледниците трябваше да се взривяват, за да не покрият онова, което беше останало от Хоумпорт.

Но експлозивите бяха твърде опасни, та всеки да има достъп до тях; бяха го доказали няколкото войни между сектите. Заводът за експлозиви беше отдалечен на километри от града, строго охраняван от тежковъоръжена част от всички секти; совалката, която някой ден щеше да откара хората на „Арк“ и „Мейфлауър“, също беше строго охранявана.

Виктор с нетърпение очакваше шанса да излезе навън и да види мястото за изстрелване на совалката. Беше почивният ден на пийпс и Реза беше свободна заедно с останалите в лабиринтите на Народната република. Виктор заедно с още трима, по един от всяка секта, с изключение на пийпс, навлечени с допълнителни дрехи и над тях с овчи кожи, със загрявани с електрически ток мрежи на лицата, се бореше с арктическата виелица, която на моменти преминаваше през кожите и четирите ката облекло и го оставяше без дъх, докато вървеше подир другите към мястото, където по-силни, по-свикнали на студа мъже зареждаха совалката с течен кислород и спирт.

Добре поне че ветровете не носеха сняг. Не можеха — сняг вече не валеше. Въздухът на Нюманхоум беше сух, всякаква влага беше изстискана от него, защото на планетата вече никъде нямаше топли океани, за да се изпарява вода и после някъде да вали дъжд или сняг. Когато цялата планета е замръзнала, никъде не вали.

Присвил очи заради виелицата, Виктор гледаше тъмното студено небе.

То нямаше нищо общо с небето, което познаваше отпреди. Свитото слънце излъчваше малко топлина. Дори дузината останали звезди бяха по-тъмни отпреди.

А после, когато Нюманхоум се завъртя, се появи Нергал — кървавочервена и ярка както винаги. Минути по-късно на хоризонта се появи с ослепителна бяла светлина голямата загадъчна „Вселена“. Виктор се втренчи в нея и въздъхна.

Ако баща му беше жив да види това! Ако тези хора желаеха да се опитат да разберат! Ако…

Мириан го потупа по рамото и му посочи към източния хоризонт.

— Да, Вселената — каза обнадежден Виктор през мрежата. — Мислех, че…

— Хей, не това! — извика Мириан изплашено. — Моля те, не говори за това ! Имам предвид ей там, до нея.

Виктор се взря през мрежата и видя какво му сочи Мириан. Слаба светлина, едва видима, движеща се към хоризонта: „Арк“, на ниската си орбита, летеше за срещата си „Мейфлауър“.

Оставаше съвсем малко време. Когато „Арк“ и „Мейфлауър“ се свържеха, всичко щеше да започне.

Неочаквано Виктор се почувства абсолютно сигурен, че Тортий ще му нареди да се качи на совалката. А той не искаше да отиде.

В столовата Мириан беше изпълнен с оптимизъм.

— Ще го направим — каза той. — Имаме екипи, които ще поправят всичко; след две седмици те ще отлетят за „Арк“ и тогава…

— И тогава — каза Виктор, колкото можеше по-спокойно — ще трябва да се надяваме, че ще направят кораба отново обитаем; и че ракетите ще работят; и че малкото останала антиматерия в двигателя на „Арк“ ще издържи достатъчно дълго да пренася хора назад-напред.

Пълната с каша от ечмик и боб лъжица на Мириан замръзна пред устата му и той се примоли:

— Не говори така.

Виктор вдигна рамене и се сети да се усмихне. Беше започнал да се затопля след дългото ходене навън и дори безмесната яхния му беше вкусна. „Важното не е този вятърничав проект да успее — каза си той. — Важното е, че хората могат да повярват , че той може би ще успее. Дори фалшивата надежда е по-добра липсата на надежда.“

— Наистина ми се ще да имахме малко повече антиматерия — каза той. — С повече енергия бихме могли да на правим много. Дори да направим лазери или нещо… нещо по-добро… — Не каза онова, което мислеше за маломощните ракети, които сглобяваше Мириан. — Беше доста добре, когато използвахме земните технологии.