Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Вярно ли е, че вие сте направили антиматерията? — попита сериозно Мириан.

— Не. Не и тук… На Земята. Там правеха всичко, Мириан. На Земята…

Мириан не беше единственият, който слушаше спомените на Виктор за чудесата на планетата, която беше напуснал като дете. Една жена, която седеше срещу тях, се намеси:

— Искаш да кажеш, че просто си се разхождал? Навън? Дори гол? И всичко расте наоткрито?

— Така беше и тук, на Нюманхоум — увери я Виктор.

— И никой не се е безпокоил за… — Тя замълча, огледа се и понижи глас. — За свръхнаселеността?

Виктор я погледна и се усмихна с превъзходство. Знаеше, че слага сол в раната, но не можеше да се сдържи.

— Ако имаш предвид убийството на хора, защото е трудно да бъдат изхранени — не. Никога. Всъщност искаха да има много хора. От всеки се изискваше да има колкото се може повече деца. Ние с Реза имахме четири — похвали се той, без да обяснява какво точно означава „ние с Реза“ и разделеното родителство на децата…

Децата.

Виктор изгуби нишката на онова, което разказваше. Неочаквано изстиващата яхния и миризмите от претъпканата столова престанаха да му бъдат приятни. Децата! Никога нямаше да ги види отново.

Той се извини и излезе навън. Не искаше никой да го види, че плаче.

Когато се върна, Мириан го погледна бързо и продължи да разказва за преживяванията си като пазач на фризер.

— Там има всякакви неща — казваше той. — Няма да повярвате. Има цяла стая, пълна със сперма и яйца, и животни, донесени от Земята и неразвъдени тук. Китове! Термити! Шимпанзета…

— Какво е термит? — попита жената отсреща, без да поглежда Виктор.

Виктор направи всичко възможно да обясни.

— Това са вид насекоми. Създават неприятности на хората в Калифорния, защото ядат дървените им къщи. А шимпанзето е маймуна… голяма — добави той, защото единственото, което си спомняше за шимпанзетата, беше, че е виждал много от почти приличащите на хора примати в зоологическата градина в Сан Диего и беше впечатлен повече от ужасната миризма, отколкото от лекцията на баща си за видовете маймуни.

За момент настъпи тишина. После Мириан каза:

— Видяхме „Арк“, когато бяхме навън. Само че беше много близо до огненото кълбо и не можахме да го разгледаме добре.

Виктор видя, че всички малко се смутиха, когато Мириан спомена за огненото кълбо. Но все пак го беше споменал — това беше добра възможност да пробва.

— Огненото кълбо… — започна той.

Всички впериха очи в него. Дори Мириан го гледаше подозрително.

„Да вървят по дяволите!“ — помисли си Виктор.

— Аз знам какво представлява огненото кълбо — каза той. — Това е скъсен изглед на Вселената. По някакъв начин, не знам как, ние сме ускорени толкова много, че настигаме светлината.

Тишина. Изобщо никаква реакция. После Мириан преглътна и каза:

— Трябва да се връщаме на работа, Вик.

Но жената отсреща се пресегна и докосна ръката му.

— Какво имаш предвид? Как може да стане това?

— Нямам представа — тъжно призна той. — Нещо ни дърпа. Или бута, може би, но не знам такива сили, които могат да го направят. Във всеки случай нашата планета и слънцето, и всички други планети около него, и няколко други звезди се движат от нещо .

— Какво разбираш под „нещо“? Да не би да е Бог? — попита ядосано жената. — Фреди не е казвал нищо за него.

— Не, не е Бог — набързо отговори Виктор. — Това нями нищо общо с Бог, разбира се. То е някаква природна сила може би… или… — И млъкна ядосан и на всички, и още повече на себе си.

Не беше спрял навреме.

— Да не би да искаш да кажеш, че Великият транспортьор не е Бог? — попита жената.

Един старец до масата се изправи, белите му мустаци потреперваха.

— Не ми харесва този разговор! — заяви той. — Връщам се на работа!

Докато отвеждаше Виктор от масата, Мириан намръщено го предупреди:

— Трябва да внимаваш какво приказваш! Аз съм толерантен, знаеш го… но не искаш да бъдеш обвинен в ерес и подкопаване на вярата, нали?

„Този ден — помисли мрачно Виктор — съвсем не върви добре.“

Не му мина през ума, че може да стане и много по-лош.

Беше наведен над клавиатурата, когато Тортий внезапно влезе. Той бързо изчисти екрана, но не достатъчно бързо: тя беше зърнала на дисплея спектралния анализ.

— Какво е това? — попита застрашително тя. — Свърши ли с поправката на плановете?

— Почти са готови — отговори той с престорена усмивка. — Ще ги предам следобед.

— Искам ги сега ! Имам среща с Комитета на четирите сили по възстановяване и искам да им покажа какво тряб ва да се направи на „Арк“. Какво правеше? Не — каза тя твърдо, когато той отвори уста — искам да знам какво наистина правеше. Покажи ми!