Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Но, Тортий… — почна той, а после разбра, че нями никаква полза, набра името на файла и на екрана се появи проклетият спектър.

Тортий може да беше религиозен фанатик, но не беше научен глупак и веднага разпозна картините.

— Проверяваш спектри — каза тя. — И мога да се досетя каква е тази спектрограма. Не знам какво да правя с теб. Ти открито разпространяваш религиозни заблуди… — Стреснат, той отново понечи да заговори, но тя го прекъсна. Не отричай! Да не мислиш, че хората не ми докладват? Десет души са те чули днес в столовата! И губиш работно време с неморалните си навици. Не мога да търпя това. Имаш ли да кажеш нещо за свое оправдание?

— Просто се опитвам да намеря истината за онова, което става! — отвърна разгорещено Виктор.

— Истината — каза студено Тортий — отдавна ни е разкрита. Светият Фреди ни я посочи в своя Трети завет и това е единствената истина, която има значение. Забранявам ти да говориш по този въпрос. — Виктор се изненада като видя, че тя наистина е ядосана. Топчестото ѝ лице беше намръщено. — Не злоупотребявай с търпението ми! Не ми се ще да те наказвам. Това няма да ти хареса. — Тя го погледна за момент, после, сякаш сетила се нещо, каза: — Можеш също да забравиш за моята стая като място за лично удоволствие. Сега се махай оттук! Двамата с Мириан сте нужни на совалката. Почти е заредена с гориво за първия екип по ремонта.

„Би могло да бъде и по-лошо“ — мислеше мрачно Виктор. Реза беше права. Беше отишъл по-далеч с Тортий — е, с всички тези суеверни, упорити като мулета хора — отколкото беше разумно.

Поради тази причина изпращането му на фризерния комплекс само по себе си беше наказание. Беше късно. Шансът да могат да се върнат преди да се стъмни беше малък, а и никой не искаше да бъде навън, когато дори слабата светлина от слънцето и изригналата звезда ще е изчезнала.

Мириан се постара да накара хората да побързат с работата на инсталацията за втечнен газ! Не беше трудно, защото работещите на инсталацията също искаха да се приберат за през нощта. Работейки с най-голяма скорост, двамата с Виктор провериха товарителниците и печатите на резервоарите и установиха, че всичко е в ред. Но бързането беше напразно, защото след това бяха заставени да чакат в криогенните пещери — ескортът им от четирите сили закъсня.

— О, по дяволите — изпъшка Мириан, подръпвайки нещастно брадата си. — Няма да успеем да се върнем преди мръкване.

— Съжалявам, Мириан — каза Виктор. — Мисля, че подлудих Тортий.

— Мислиш , че си я подлудил! О, защо просто не си мълчиш? Всеки път, когато отвориш уста, създаваш неприятности! — Той се подпря на стената и затвори очи.

Виктор небрежно се разхождаше из студената пещера и оглеждаше тунелите, които излизаха от централната стая. Във всеки тунел бяха наредени капсули с човешки тела главно осъдени „престъпници“ — с кръстове върху капсулите за Великите и реформистите, полумесеци за мюсюлманите и петолъчки за пийпс. Те бяха последица от свръхнаселението. Виктор знаеше това и мрачно мислеше, че има голяма опасност и той да се присъедини към тях, ако не се научи да държи устата си затворена.

Когато ескортът дойде, Виктор беше решил. Никога вече нямаше да произнася богохулства. Щеше да следва примера на Реза. Щеше да направи всичко да удовлетвори Тортий и да направи нейния безнадежден план да успее.

Нямаше търпение да види Реза, за да ѝ разкаже за това си решение.

Беше почти тъмно, когато се запрепъваха сред мразовития вихър към жилищните тунели. Огненото кълбо „Вселена“ вече беше залязло, а слънцето беше близко до хоризонта; навън определено ставаше много студено.

Мириан потупа Виктор по рамото в знак на помирение и му посочи към хоризонта. Там, на една педя на север от залязващото слънце, беше „Мейфлауър“. Беше започнал да се изкачва по небето от запад по стоминутната си орби та. „Арк“ все още оставаше скрит под него.

Мириан доближи глава до Виктор и надвика вятъра:

— Няма да е толкова лошо, Вик. След като направят ремонта, ще е по-лесно да се разбираме с Тортий, ще видиш.

— Надявам се — извика в отговор Виктор и наведе глава срещу вятъра, докато вървеше тежко напред. „Ха, по-лесно!“ — помисли си с възмущение. В следващия миг се подхлъзна на един леден блок, залитна, изруга…

И чу, че и Мириан ругае.

Бързо вдигна глава и видя някаква трепкаща светлина. Беше „Мейфлауър“ — неочаквано блесна ярко и също така неочаквано потъмня.

— Какво е това, Мириан? — извика той.