Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Никой от тях не бе отишъл по-далеч; но и никой не бе останал на това място.

За изненада на Уон-Ту те изглеждаха самоограничаващо се явление.

Уон-Ту разбра това още от самото начало. Така че кога то първите няколко пъти органичните същества достигаха до това ниво, Уон-Ту просто мобилизираше силите си и ги унищожаваше — и тях, и планетите им, и звездите — всичко.

После стана по-любопитен и поради това по-смел. За известно време не се намеси, за да види какво ще се случи, готов, разбира се, да ги унищожи в мига, в който се превърнеха в заплаха или дори разберяха за неговото съществуване.

Онова, което с изненада откри, беше, че този момент никога не настъпва. Странното и малко отблъскващо в тези малки същества от твърда материя беше, че не дълго след като започнеха да боравят със значителни сили, те неизбежно се самоунищожаваха.

Уон-Ту с насмешка мислеше, че те не са много по-умни от неговия вид. Всъщност не бяха дори и толкова умни. Защото видът на Уон-Ту, най-малкото самият Уон-Ту, беше успял да остане жив, докато всички материални същества, за които някога бе чувал или които бе срещал, отдавна бяха изчезнали.

В това, разбира се, той грешеше.

Двойникът, наречен Файв, можеше да го поправи, ако имаше някакъв начин да се свърже със своя господар.

Двойникът вече не беше съвсем сигурен, че желае да се свърже с него, защото не беше сигурен, че Уон-Ту ще одобри стореното от него. Файв беше изпълнил всички дадени му нареждания. Но си позволи да се опита да предугади какви биха били нарежданията на Уон-Ту, ако Уон-Ту мислеше да ги направи, така че след много, много време, доближавайки се до скоростта на светлината, той обърна тягата на своите ротори.

Файв заедно с цялото свое ято звезди и обикалящи по орбита тела започна да намалява скоростта си.

Това беше много дръзко от негова страна и той го знаеше. Разбира се, забавянето продължи толкова дълго, колкото беше продължило и ускоряването. Файв имаше достатъчно време да преразгледа своето безразсъдно действие. Но той не беше построен по този начин. Той беше направен да върши само онова, което желае неговият господар — или което си мислеше, че желае.

По време на това дълго забавяне Файв имаше ясна представа за дейностите на материалните същества, които го бяха атакували — или които той беше атакувал — зависи от коя страна ще се погледне на случилото се. Съществата бяха мирни за известно време. После Файв забеляза, че те отново пускат артефакти в космоса. Никой от тези артефакти не дойде много близко до Небо, така че той не предприе никакви действия. Всъщност дори с интерес забеляза, че повечето от артефактите, изглежда, отиват по-навътре в слънчевата система. Това беше чудесно за Файв. Нека си правеха каквото си искат около кафявото джудже, стига да не идваха близко до Небо.

А после, когато забавянето намаля достатъчно, така че голямото светлинно кълбо, което беше всичката светлина на Вселената, трябваше отново да се разтвори в заобикалящата сфера от звезди и Галактики… това не стана .

Файв бе обхванат от нещо, което хората биха описали като ужас. Нещата не бяха както трябва! Вселената беше станала много странна!

Двойникът мисли дълго и задълбочено и видя само един начин да излезе от положението.

Първо събра всичките си сили да създаде поток от нискоенергийни, с висока скорост тахиони. Предаде им съобщение, насочено към предпочитания от Уон-Ту тахионен обхват, като изключи почти всичко, за да използва цялата останала енергия за многократно предаване на съобщението.

Нямаше представа дали Уон-Ту някога ще получи това тъжно известие. Дори не беше сигурен дали Уон-Ту все още съществува някъде и, разбира се, нямаше и най-малка представа къде може да бъде това „някъде“ в тази неочаквано разпръсната Вселена.

После направи последното, което му оставаше.

Ако не можеше да служи на Уон-Ту, нямаше причини да съществува повече. Може би дори ако Небо служеше лошо на Уон-Ту (както се страхуваше, че е), също повече не заслужаваше да съществува.

Така че след като използва цялата акумулирана енергия и изпрати последното си съобщение в своя еквивалент на агония и срам Файв извърши еквивалента на ритуално самоубийство — затвори се.

Виктор разбра, че се събужда, когато откри, че сънува — ако беше умрял, не можеше да сънува. Сънуваше, че лежи и изпитва болка.

Болката определено беше неприятна. Не беше хубав сън и затова той беше много радостен, макар и много замаян, когато се събуди.