Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Това беше лошото на дълголетните звезди. Имаха по-малко енергия .

Уон-Ту ги изключваше като потенциално жилище — не разбираше защо трябва да наруши досегашния си начин на живот, независимо какъв бе той. Но пък в недалечното бъдеще нямаше да е останала нито една нова звезда от тип G.

След известно време Уон-Ту намери решение и като помисли върху него, разбра, че нещата са съвсем прости.

Ако тази галактика и повечето други бяха отминали възрастта за често формиране на звезди по естествен начин, защо това да е проблем? Уон-Ту винаги можеше да се намеси и с умението си за предизвикване на неестествен процес да помогне за това!

Така че той намери в галактическия ореол един хубав, чист газов облак и се залови за работа. Беше съвсем просто. Трябваше само да насочи към него поток от гравитони, гравифотони и гравискалари, добре да избере точното място и да ускори кондензацията там. После той направи така, че наблизо да избухнат няколко масивни звезди, и синхронизира ритмичните им импулси, за да предизвикат част от материала на газовия облак да се слее в звезди. Знаеше как да направи това — през последните милиарди години често беше виждал как става! След като през газовите облаци минеше плътна вълна, при стократната компресия те не можеха да не се превърнат в звезди.

Вярно, трябваше да минат милиони години преди те да се утаят, но Уон-Ту имаше достатъчно време. Вярно, трябваше да вземе енергия от много хиляди иначе здрави звезди, за да предизвика процеса… но това щяха да са няколко хиляди несъществени за него звезди.

Каквото и да правеше, Уон-Ту не преставаше внимателно да следи галактиката, която бе напуснал — стария Млечен път, от който бе избягал, когато той се беше превърнал в бойно поле. Още в началото на наблюдението Уон-Ту беше забелязал напуснатата от него звезда — тя вече беше просто руина, зеленикавата ѝ планетарна мъглявина бе разкъсана на валма газ, нямащи никакво значение, горящата хелиева обвивка бе отделена от въглеродното и кислородно ядро, самото ядро не беше по-голямо от бяло джудже с плътност тонове на кубически сантиметър.

Приличаше на изоставен дом и наистина беше изоставен дом. Уон-Ту беше сигурен, че след неговото напускане може би никой не би се преместил на нея. Почти сигурен. Но я следеше, както и всички други звезди, които подозираше, че могат да дадат подслон на някого от неговия вид.

Сега те също бяха руини. Може би неговите братя се бяха избили един друг? Може би Мром беше последният останал там и Уон-Ту не бе трябвало да бяга?

„Може би“ не беше „сигурно“. Уон-Ту никога нямаше да се върне в онази галактика.

Но беше ли това достатъчно? Ако стоеше настрана от известните му съперници, щеше ли това да го предпази от евентуални неизвестни съперници?

Уон-Ту не беше сигурен. Стори му се странно, че никога не е срещал никого като себе си — с изключение на направените от него копия. Статистически това му се струваше невероятно. Как би могъл той да е единствен в тази стара Вселена? Ако природните сили бяха създали случайно неговия нещастен родител в детската възраст на Вселената — когато тя беше на възраст не повече от четири или пет милиарда години — не трябваше ли да се очаква, че след толкова време същото би могло да се повтори и на друго място?

Но друг не беше срещал… и това беше чудесно.

Уон-Ту беше възприел факта, че през цялата останала пред него дълга вечност ще бъде самичък — без да се брои, разбира се, сладкото, но отегчително бърборене на децата.

Той обаче не обичаше самотата. Искаше му се да е достатъчно умен, за да създаде равни на себе си, които обаче никога да не му станат конкуренти. Почти беше сигурен, че трябва да има начин за това. Но не го знаеше и не искаше да рискува.

Разбира се, на него никога не му беше минавало през ума, че паразитите от твърда материя, които продължаваха да възникват на всеки приблизително няколко стотици милиона години, могат да му бъдат компания . Те бяха толкова по-несъвършени от него. (Представете си човешко същество, пълно със спирохети!)

Е, в известен смисъл те бяха интересни. На Уон-Ту му беше забавно да наблюдава как „материалният живот“ се опитва ера подир ера да постигне нещо на една или на друга планета.

След като наблюдава първите няколко случая, той видя, че съществата обикновено започват като „организми“ — той не използва тази дума, разбира се, но концепцията, която имаше предвид за тях, беше за такива, които обменят кислород в организма си и са съставени главно от въглеродни съединения, което е почти същото. На много планети се бяха развили „организми“, но малко от тях успяваха да достигнат до фаза на съществуване, способна да взаимодейства с физическия свят. Понякога забавните малки същества вършеха това много добре. Понякога го правеха почти като Уон-Ту, защото много често развиваха умения да разцепват урана и да сливат водородни ядра и много често, по-рано или по-късно, успяваха да построят странни метални обвивки, с които дръзваха да пътуват в космоса. Няколко отделни раси дори успяха да овладеят субатомни частици, използвани от самия Уон-Ту — неутрони, кварки и гравискалари.