Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Кракът ти — каза Нрина. Говореше бавно, за да може да я разбира. Той покорно го вдигна на масата и тя допря една бръмчаща палка до превръзката.

Розовата наденица се отвори. Виктор погледна, подуши и затвори очи, стараейки се да не повърне. От прасеца му липсваше голямо парче. Това, което беше останало, миришеше на загнило.

На Нрина, изглежда, това не ѝ направи впечатление. Тя се наведе над него, огледа го и го изследва с много инструменти, които излъчваха светлини с цветовете на дъгата. После, удовлетворена, го напръска с пулверизатор с нещо, което не приличаше на нищо познато, но бързо разпръсна ужасната миризма и покри раната с нещо като злато. Накрая Нрина натисна двете половини на приличната на наденица обвивка, седна, присви колене до гърдите си и го загледа.

После заговори на Виктор бавно, дума подир дума:

— Ти… си… пострадал… от неправилно замразяване. За… дълго време. Разбираш ли ме? — Той кимна. — Така че… има две неща. Кракът ти… е напълно оздравял. Той ще… мисля аз… е добре… след един сезон. Ще… се оправи… съвсем.

— Това е добре — каза Виктор.

— Аз… вкарах… допълнителен материал… в мозъка ти… да замести… изгубената част. Това може да стане. Мисля, че то стана… частично.

— Частично ?

— Може би по-голяма част. Трябва да почакаме.

— Чаках достатъчно — мрачно каза той.

Тя го погледна за момент замислено. После, усмихвайки се, каза:

— Ти ще… чакаш още малко. Сега отивай. Ще помагаш на Манет. Ти трябва да учиш… за да свършиш исканата от теб работа.

Манет го чакаше пред стаята за прегледи, намръщен повече от обикновено. Когато Виктор го попита какво е искала да каже Нрина, Манет избухна:

— Иска да каже, че ще ти даде моята работа, проклет да си! Хайде. Ще ти покажа какво да правиш… само не ми приказвай ! — После го поведе към най-външната обвивка на жизнената среда, където ги чакаше приличащият на дух, но странно мускулест мъж, който беше татуирал Виктор.

Сега мъжът не носеше ефирна мантия; беше облечен в блестящ гащеризон с цвят на мед, който покриваше всичко от врата до петите, и държеше качулка от същия материал.

— Това е Декадак — каза Манет намусено. — Обличай се.

Декадак го погледна въпросително, но не каза нищо, а изчака, докато Виктор се мъчеше да облече същия вид облекло. Беше леко и гъвкаво, но се чувстваше като метално. В същото време беше еластично, защото се плъзна съвсем леко над наденицата около крака му.

— Сега отиваме вътре — каза Декадак. — Говореше езика на местните хора. Виктор се беше съсредоточил върху обличането и му трябваше известно време да го разбере.

— Декадак каза да действаш — озъби се Манет. — Слагай тази проклета качулка!

Тримата сложиха качулките си, после влязоха в една малка стаичка; Манет затвори външната врата — беше задушно, но светло — и отвори една врата на другата страна.

Прозрачната предна част на качулката на Виктор веднага се замъгли и той усети хапещ студ. В следващия миг Манет грубо го сръга в гърба, чу се слабо щракане, а след това съскане. Леденият въздух в костюма се затопли и заскрежената лицева част постепенно започна да се прояснява.

Манет застана пред него — гледаше го хем сърдито, хем доволно. И говореше. Виктор виждаше устните му да се движат, но звукът идваше от вътрешността на качулката точно до ухото му.

— Вече целият си закачулен — каза Манет. — Сега да преместим някои замразени трупове.

Работиха час или повече. Костюмите им се захранваха с топъл въздух от маркучи, свързани с гнезда в стената; преместваните мъртъвци бяха трупове от криогенните камери на Нюманхоум.

Работата беше тежка — издърпваха капсули и ги отваряха да достигнат до замразените тела вътре. Въздухът във фризера сигурно беше много сух, защото нито върху капсулите, нито върху телата нямаше никакъв скреж. Някои бяха с лице надолу и те бяха по-лесните — при тях единственото, което Виктор и Манет трябваше да правят, бе да ги издърпат или да откъснат твърдата замръзнала тъкан на бедрото и след това да застанат отстрани, докато Декадак пъхаше в твърдата като скала плът инструмент с триъгълно острие, за да извади мъничка проба. Онези, които бяха замразени с лице нагоре, бяха по-трудни — те трябваше да бъдат извадени или най-малкото обърнати на една страна, така че Декадак да има достъп до тях; и тогава Виктор можеше да види замразените лица. Някои приличаха почти на заспали. Други бяха с разкривени лица. Трети сякаш мълчаливо пищяха.