Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Какво значение има това?

— За мен има голямо значение!

Тя се замисли върху думите му и го загледа внимателно. После се усмихна и каза:

— Но за мене е без значение. — И легна на леглото, продължавайки да му се усмихва, но сега със съвсем друго изражение.

Той установи, че не е безразличен. Ръката му инстинктивно пипна знака на челото му.

— О — каза тя и хвана ръката му. — Всичко е наред. Взех мерки, така че не мога да забременея. Но искам да знам, много искам да знам как хората от старата Земя са правили любов.

Вселената ставаше доста стара, а възрастта на Уон-Ту беше почти колкото на Вселената. На това имаше компенсация, защото колкото по-стар ставаше Уон-Ту, толкова повече време му трябваше да остарее още повече.

Това не се дължеше на релативистичния ефект на разширяване и нямаше нищо общо със скоростта на движение. Беше само въпрос на захранване с енергия. Уон-Ту живееше на гладна диета и това го беше направило много бавен .

Когато беше на младежка или на средна възраст — или дори доста възрастен, примерно когато достигна възраст неколкостотин милиарда години — Уон-Ту старееше бързо, защото вършеше всичко бързо. Уон-Ту беше плазмена личност. Неговият метаболизъм протичаше със скоростта на ядрена реакция; промените в състоянието му ставаха със скоростта на създаване или унищожаване на виртуални частици, възникваха и изчезваха като вакуумни флуктуации.

Така беше някога.

Вече не беше така. Сега Уон-Ту беше почти сляп. Не можеше да отдели енергия за всичките си външни очи — но това нямаше голямо значение, защото какво имаше за гледане в жалката, тъмна, стара Вселена? Той държеше отворено само едно малко „ухо“ за звуци от евентуална комуникация — макар дори „възможна“, той знаеше, че е малко вероятна. С кого можеше да комуникира?

Самото физическо състояние на Уон-Ту беше ужасно. (Колко ужасно е просто изобщо да имаш „физическо“ състояние!) Беше в капан. Почти вграден в твърда маса като човек, заровен в пясък до шия. Вече беше невъзможно да се движи. Това ставаше много трудно и болезнено, и мъчително бавно.

Би могъл да напусне тази звезда. Би могъл да се откъсне от нейния труп и да търси друга. Но нямаше други по-добри от тази, на която беше.

Чудесната, бърза, блестяща фаза на неговото съществувание беше минало, което Уон-Ту почти не си спомняше. (Неговата памет също беше функция на енергията, която отделяше за нея. Голяма част от паметта му беше, така да се каже, затворена в режим на „готовност“ с цел съхраняване на малкото енергия, с която разполагаше.) Видът на енергията за поддържане на този вид живот се беше изчерпал. Той вече не разполагаше с ядрена енергия, нито имаше такава някъде във Вселената, доколкото Уон-Ту можеше да си представи. Всички елементи за ядрен синтез бяха изразходвани.

Звездите бяха умрели.

Всички. И последната. Бяха история; а историята беше преминала през толкова безброй ери, че дори Уон-Ту вече не можеше да отчита времето. Но времето все пак течеше и Вселената беше живяла повече от десет хиляди милиона милиона милиона милиона милиона милиона години.

Това беше число, което дори Уон-Ту не можеше да възприеме. Човек би го написал като единица, следвана от четиридесет нули — 10 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000. Той също не би го разбрал, но би могъл да жонглира с числата, за да предаде идеята. Той би могъл например да каже, че ако цялата възраст на Вселената от времето, когато първата човешка раса е започнала да мисли сериозно за това — всичко от Големия взрив до, например, двадесетото столетие на Земята — е било само една секунда , тогава в същия мащаб нейната настояща възраст възлиза на нещо като петдесет милиарда милиарда години…

И, разбира се, и това число не би означавало много с изключение на това, че някой би могъл да разбере, че е много много дълго време.

Ако Уон-Ту имаше философски наклонности, би могъл да си каже нещо утешително, като „Поне добре си поскитах през този живот“. Или „Само веднъж се живее, но ако изживееш живота си добре, веднъж е достатъчно“.

Уон-Ту нямаше такива наклонности. И нямаше ни най малко желание да се потопи с радост в дългата тъмна нощ. Щеше да се съпротивлява с всички сили… ако знаеше начин как да го направи… и ако имаше достатъчно сила.

Имаше време, когато Уон-Ту беше захвърлял звезди с цялата си младежка сила — и бе правил звезди от прашни облаци — беше си направил дори една-две галактики, когато всичките, които се виждаха, бяха започнали да мъждукат и да проявяват признаци на изчезване. Спомняше си поне това, защото му беше доставяло удоволствие да мисли върху чудесните праисторически облаци с размерите на галактики, които беше направил да се разпаднат и да за почнат да се въртят и да трепкат с милиарди раждащи се звезди. Тогава нищо във Вселената не беше по-силно от Уон-Ту — създателя и разрушителя на галактики!