Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Беше без работа. „Не истински без работа“ — каза си той. Всъщност беше много зает да опознава този нов живот, който му беше даден. Той имаше свобода да ходи навсякъде, където иска. Използваше тази свобода, освен когато кракът не го болеше прекалено много. Това не се случваше често, но имаше дни, когато болката беше силна през целия ден. А ако не го болеше, го сърбеше; понякога сърбеше като при силно слънчево изгаряне, друг път болеше като попарен с вряла вода.

Но и тези дни не бяха напълно пропаднали, защото той ги използваше, за да учи. Все пак, когато кракът не го болеше много, предпочиташе да се разхожда.

Не можеше да види много от жизнената среда, защото всичко беше вътре . Нямаше големи открити пространства. Разбира се, нямаше и никакво небе, а само тавани. Странно, голяма част от мястото беше изкривено . Най-дългите коридори бяха прави като лазерен лъч, но онези под прав ъгъл спрямо тях бяха забележимо извити нагоре.

Мястото беше като извита версия на — е, примерно на Хоумпорт. На който и да било град от неговата Земя, само че този беше извит и съединен като някаква тръба. Всичко, което Виктор виждаше, беше във външната обвивка на тази тръба. Затова напречните коридори бяха винаги извити. Откри, че ако върви все по един от тях — всъщност не трябваше да върви много, най-много двадесет минути — ще стигне точно на мястото, откъдето е тръгнал.

Какво имаше в средата? „Машини — беше му казала Нрина, когато я бе попитал. Лежаха на конзолно закрепеното легло, и двамата доста заморени, и похапваха малки сладки сливи. — Най-различни машини. В сърцевината на жизнената среда са пречиствателите на въздух — филтрират го и го обогатяват с кислород — и температурните регулатори, и електрогенераторите, и комуникационната апаратура, и файловете с машинни данни — накратко, всичко необходимо за поддържане на жизнената среда.“ Тя се прозина, пусна една костилка от слива на пода и се намести по-удобно до него.

Но Виктор беше буден. За него всичко беше чудно. Технологически чудно, разбира се, но също чудно да мисли за изгладнелите, бедни преселници от стария Нюманхоум, построили всички тези неща — достатъчни да приютят триста милиона души!

— Не са построили всичко веднага — каза Нрина и протегна дългите си тънки крака (вече „тънки“ според Виктор, не „мършави“) и пак се прозина. — След като започнали, било съвсем лесно. Имало много астероиди за материал, а Нергал отдавал много топлина, стига да си близко до него. Разбира се, сега, когато слънцето започна отново до грее, вече не е необходимо да сме близо до Нергал… но защо да си правим труда да се местим?

— Е, на някоя планета — започна Виктор. — Нюманхоум например. Казват, че сега там е топло…

— Планети! — изсмя се тя. — Планетите са неприятни. Естествено сега, когато Нюманхоум е доста добре размразен, хората могат да оцелеят , но кой би искал да живее там?

„Аз“ — помисли си Виктор, но не беше сигурен, че наистина го иска, затова каза само:

— Може би има някои.

— Някои глупци наистина може би биха искали да живеят там — съгласи се Нрина. — Има няколко особняци, на които, изглежда, им доставя удоволствие да се ровят в стари документи и, разбира се, ние се нуждаем от хора да търсят из фризерите и да намират останали организми, които могат да ни осигурят полезна ДНК. Но аз не наричам това живеене. — И продължи да обяснява защо това не е живот, който би приела да води. Гравитацията ! Ах, на Нюманхоум те трябвало да се движат с инвалидни колички, въпреки че посещавали фитнес-зали и се подлагали на лечение за усвояване на калций, който да им позволява да я преодоляват. (Оказа се, че Декадак е развил невероятните си мускули тъкмо по този начин.) Такава голяма гравитация нямало да е добра за никого. Да не говорим за неудобствата . Не, това не било начин на живот, който можела да понесе.

А след това погали бедрото му и каза:

— Стой така. — И се наведе и натисна крака му. — Добре ли е?

Той надигна глава и погледна розовата обвивка.

— Май да. Почти забравих за него. — Но усети миризмата. Превръзката беше порьозна, за да може раната да диша, докато заздравява, и миризмата проникваше през нея.

На Нрина, изглежда, тя не ѝ правеше впечатление.

— По-добре да го прегледам още веднъж — реши тя. А после каза: — О, не, имам среща с Котлени. Декадак ще го направи. Иди при него и му кажи да те прегледа.

Когато Виктор отиде в кабинета за преглед, Декадак вече го чакаше. Изражението му беше враждебно.