Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Разбира се, най-лесно се коригираха ендогенните заболявания. Те бяха три основни вида. Първият вид беше, когато проблемът се създава от лош ген от единия от родителите; рецесивният (или хомозиготен 48 48 Хомозиготност — явление, при което новият организъм получава два еднакви гена за даден белег. — Б.пр. ) вид не създаваше никакъв проблем, ако не идваше и от двамата родители; и X-свързаните рецесиви, които засягаха само мъжете. Единственото, което Нрина трябваше да прави при тези случаи, беше малка корекция. Ако имаше нещо погрешно с A, B и C гените, Нрина го оправяше — и намаляваше риска от бъдещо коронарно заболяване. Ако ставаше въпрос за дефектен хипоксантин-гуанин фосфорибосилтрансферас ген, той се заместваше с добър и детето нямаше да страда от редица болести. Ръчно изработените деца на Нрина бяха неуязвими за много наследствени болести на човешкото тяло. Никое дете, родено в тази лаборатория, нямаше да страда от хронична анемия, на следствен висок холестерол, хемофилия 49 49 Наследствена болест, изразяваща се в неспособност на кръвта да се съсирва, от която страдат само мъже. — Б.пр. и много други заболявания. Техните артерии изхвърляха холестерола. Храносмилателният им тракт нямаше апендикс; в гърлата им нямаше сливици.

Поради тази причина Нрина разбираше много малко от хирургия. В някои отношения нейните познания по медицина бяха с векове изостанали от медицината на Земята. Лечението на разранения крак на Виктор беше почти единственото, което можеха. Никой в света на Нрина не беше способен да изреже бял дроб или да направи изкуствен анус. Никой никога не бе имал нужда от такова нещо. O, те умираха — рано или късно. Но обикновено късно и обикновено защото просто се износваха; и почти винаги защото знаеха, че смъртта ги чака и не искаха да живеят, докато станат немощни.

Когато свършиха с работата за деня, Виктор попита:

— Можете ли да им направите всичко, което пожелаете? Искам да кажа бихте ли могли да дадете на бебето шест пръстчета? Или две главички?

Декадак му хвърли убийствен поглед.

— Благодаря — каза той — задето ни напомни колко си примитивен. Разбира се, че можем, но никога не бихме го направили. Кой би искал такова нещо?

Дори Нрина въздъхна и каза:

— Понякога си много странен, Вик.

Когато Нрина каза, че умът на Виктор бил толкова здрав, колкото вероятно можел да стане („Ти няма да си спомниш всичко и ще ти се струва, че си спомняш неща, които никога не са ставали… но мисля, че само малко.“), той се замисли сериозно за бъдещето си.

Големият въпрос, разбира се, беше какво бъдеще имаше той тук?

Разумът му го убеждаваше, че самият факт, че изобщо има някакво бъдеще, е чудесен. Това малко утешаваше. Не че се нуждаеше от утешение, защото правенето на любов с Нрина успокояваше всички болки на душата. Понякога коварната му памет му подхвърляше неочаквано по някой образ и той си спомняше за изгубената Реза с някаква меланхолична болка, която не можеше да премахне нищо. Това не продължаваше дълго, а междувременно Нрина беше до него. Беше усърдна и изобретателна в леглото, а когато не правеха любов, беше — е, обикновено — нежна, мила и дружелюбна.

Вярно, Нрина просто не се интересуваше от някои неща, които бяха от значение за Виктор. Загадката за онова, което се беше случило с Вселената, например. Разбира се, посочваше тя, някъде в образователните файлове трябвало да има много информация за всичко, стига Виктор да искал да я ползва. Можел дори да използва нейния собствен пулт, добавяше Нрина — разбира се, когато не го използвала тя. Когато Виктор се оплакваше, че неговия ръководител е неспособен да включи наистина интересен материал, Нрина дори отделяше време да го инструктира как по-пълно да използва възможностите на пулта.

Пултът наистина беше пулт — някакъв вид пулт. Приличаше на старомодна чертожна маса. Беше широк и плосък, разположен под ъгъл с накланящ се стол пред него и някаква клавиатура в долния ляв ъгъл. Символите на клавишите не говореха нищо на Виктор, но Нрина, наведена внимателно над рамото му и ухаеща на необикновения си парфюм и на собственото си тяло, му показа как да работи.

— Можеш ли поне да четеш буквите? — попита тя.

— Не. Е, малко — каза той и се взря. — Поне някои. — Писменият език не се беше променил много, но беше станал фонетичен и азбуката имаше единадесет нови букви. Нрина бързо написа „космология“. След това накара Виктор да го каже буква по буква.