Л. Модезит-младши: Войната на вярата

— Остана с другите взводове.

— Всъщност какво се надявате да спечелите с тези нападения? — Трайстин позволи на гласа си да прозвучи по-разговорно.

— Строго погледнато, други би трябвало да отговорят на този въпрос, сър.

— А самият ти какво искаш?

— Да залича тази механична усмивка на превъзходство от лицето ти.

— Искаш ли да останеш жив?

Субвокалното „Да“ бе последвано от:

— Не съм чак толкова сигурен, че оцеляването наистина е изход. Вашите хора изглежда не вярват в святостта на живота.

— Ти самият вярваш ли? — остро изрече Трайстин.

— Да.

— Тогава защо си дошъл тук и се опитваш да ни убиеш? — Трайстин пожела да бе преглътнал последните си думи. Мъжът започваше да му действа зле. Та как би могъл човек, който принадлежи на дадена вяра, система, която изпраща хиляди млади войници да измрат, просто за да отслаби системите на Еко-Тек и да ги направи лесни за завоюване, как би могъл такъв човек да претендира, че животът е свещен?

— „… Мерзост… не истински живот…“ Вие предадохте душите си.

— Затова ли корабът-майка носеше на борда си установка за електромагнитна радиация „Крах“?

— „Да.“… — Не знаех за това.

— Още колко кораба-майки последваха вашия?

— „Струва ми се… още три.“ Това положително не е моя работа.

— Колко параглайдери напуснаха кораба-майка преди вашия?

— „Нито един.“ Не зная.

— Колко идват след вас?

— „… Три… още три…“ Аз не съм пилот, сър.

— По план още колко кораба-майки ще атакуват Мейра през следващата година?

— Не зная. Сигурно нападенията ще продължат, докато земята стане притежание на Пророка.

— Всичките ли ваши войници…

— Те не са войници. Мисионери са.

— Извинявай. Всичките ли ваши въоръжени мисионери носят новите скафандри?

— Разбира се.

— Кога ще започнете да докарвате по-тежки нападателни оръжия?

— „Скоро.“ Когато пожелае Бог.

Трайстин погледна към спокойния мъж, който стоеше пред него, облечен в костюм, какъвто се носи на борда на космически кораб. Всичките индикатори и датчици сочеха, че възвращенецът, макар и да бе затворник, наистина бе така спокоен, както изглеждаше.

— Никога ли няма да престанете с тези атаки?

— Никога. Не и докато изпълняваме Божията воля.

— Но защо божията воля се интересува от нашата недвижима собственост? Защо не нападнете хинджите или арджентите?

— „… Преследваме ви, защото сте уроди…“ Ние само следваме Божията воля.

Трайстин поклати глава и отстъпи назад.

— Докато аз имам вярата си, нищо, което казваш ти, изчадие, не може да ме докосне.

Когато вратата на килията се затвори, Трайстин със сигурност бе осъзнал убедеността на офицера-възвращенец — нищо, изречено от външен човек, не би могло да разклати вярата му. Навън, в коридора, Трайстин събра сили, преди да влезе в третата килия, опитвайки се да остави без внимание по-силната миризма на амоняк и ултра-фините песъчинки, които се наслагваха навсякъде в тези блокове.

Задейства механизма за преместване на решетката и влезе в третата килия.

Студените зелени очи на третия възвращенец се впиха безизразно в Трайстин, после тялото му политна към офицера на Еко-Тек, като че не зависеше от самия възвращенец.

Червената светлина на тревогата обля съществото на Трайстин по-бързо, отколкото мислено предаващата сигнали за предупреждение система, по-бързо от сигналите за електромускулно натрупване на напрежение. Вратата тъкмо се отваряше, когато той ритна възвращенеца и се хвърли навън, като задейства системата за автоматично затваряне, още преди тялото му да бе напуснало килията.

Ботушите му одраскаха повърхността на вратата, силата на експлозията го запокити към гладките камъни на Блок Б, но той успя да се изправи и погледна към изкривената, изпъкнала решетка на третата килия. Кълба гъст, мазен пушек се промъкваха през превитата рамка на вратата.

Кръв капеше от едната страна на челюстта му. Трайстин огледа коридора, поклати глава и включи вградения си чип на ниво поддръжка на базата. Само една килия беше повредена.

Сега към по-слабия аромат на амоняк се присъедини миризмата на експлозиви, пушек и овъглена плът. Трайстин преглътна мъчително.

— Сър!

— Натъкнахме се на нов трик, Райла. Съобщи за това по цялата мрежа, нека достигне всички станции на граничната полоса… Не, аз ще го направя. — Трайстин отново пое дълбоко дъх и бавно продължи към центъра за контрол. След като тежката врата на Блок Б се затвори зад гърба му, той изключи бойния био-рефлексен модул за субвокално слушане и се запъти с тежки стъпки към креслото пред контролния модул. Отпусна се в него и кодира информацията, която искаше да предаде. Отпи голяма глътка „Състейн“, после отиде в кухничката да си приготви още, докато предаде съобщението чрез вградения в мозъка си нервен чип.