Тимъти Зан - Ангелиада

— Мамка му! — ахна Чандрис. Тялото ѝ се сгърчи в спазъм.

— Какво? — възкликна Орнина.

За един ужасен миг Чандрис не бе в състояние дори да говори. Вцепенена от ужас, тя не можеше да отвърне поглед от нещото на екрана. Беше паяк — огромен, чудовищен, невъзможен паяк. От това разстояние различаваше масивното тяло с форма на пясъчен часовник, блестящо в зловещата светлина. Тънките му задни крака почти не се виждаха, някъде далеч назад, но предните се протягаха да сграбчат „Газела“…

— Добре дошла в Централа Ангелиада — сякаш някъде много отдалеч се чу гласът на Ханан. — Често я наричат най-грозната станция в познатия космос. По реакцията ти предполагам, че споделяш мнението, а?

— Какво? — С неимоверни усилия Чандрис успя да откъсне очи от ужаса на дисплея.

Ханан едва забележимо повдигна вежди.

— Това е космическа станция — меко каза той.

Известно време тя само го гледаше, докато думите му най-сетне не започнаха да си пробиват път през страха към ума ѝ. Събра кураж и отново погледна дисплея.

Паякът беше изчезнал. Вместо него наистина се виждаше космическа станция.

Двете половини на тялото представляваха два тумбести цилиндъра с изтъняващи краища. Централните им секции бавно се въртяха, за да създадат изкуствена гравитация. Съединяваше ги една по-тънка секция, приличаща на двойна огърлица от големи яркооранжеви перли — спасителните капсули на станцията.

Тя пое дълбоко дъх и издиша през треперещите си устни.

— Съжалявам — промърмори тя, изчервена от срам. — Стори ми се, че виждам… нещо друго.

— Огромен паяк — каза Ханан.

Чандрис отново пое дълбоко дъх — май помагаше.

— Именно — кимна тя, като се мъчеше отново да влезе в ролята си. — Съжалявам. Никога не съм си падала по паяците.

— И аз — каза Орнина. — Понякога още ме побиват тръпки, като видя това местенце.

„Газела“ се намираше на достатъчно разстояние от разперените паешки крака, за да се виждат бавно премигващите светлини по краищата им.

— Това са полюсите на мрежата, така ли? — неуверено попита Чандрис.

— Да — каза Орнина. — Другият край на станцията е всъщност катапултът, който ще ни върне на Сераф.

— А приличащите на крака конектори ги свързват с командния пункт и електроцентралата в средата — добави Ханан. — Тук не можеш да ги оставиш да висят свободно в космоса, както обикновено. Лъченията от Ангелиада веднага биха ги разместили и щеше се наложи да се връщаме до Сераф сума време. Двадесет светлинни минути не е кой знае колко в галактически мащаби, но пътуването е страшно дълго.

— Така си е — измърмори Чандрис, като ровеше в паметта си. Светлинна минута? … да, разстоянието, което светлината изминава за шестдесет секунди. При триста хиляди километра в секунда…

Скришом въведе числата в калкулатора на клавиатурата. Триста хиляди по шестдесет по двадесет… триста и шестдесет милиона километра.

Числото я порази. Барио може би достигаше два километра в най-широката си част. Цялото Ню Мексико се простираше на не повече от тридесет. Само веднъж през живота ѝ се бе случвало да се отдалечава от дома си толкова, че да не може да се върне пеш, ако ѝ се наложи. Но дори тогава беше едва на стотина километра, в Анкх.

Триста и шестдесет милиона километра. Едва сега започна да разбира колко е различен светът, в който се бе втурнала така безразсъдно.

— Ще придам малко въртеливо движение — каза Орнина. — Проверка на траекторията, Чандрис?

— Веднага. — Чандрис се отърси от потискащото чувство, което заплашваше да я обсеби, посегна към панела, хвърли поглед към главния дисплей…

И не можа да откъсне поглед от гледката. В центъра на дисплея, сред непрогледния мрак, блестеше най-ярката звезда, която бе виждала.

Ангелиада.

— Впечатляващо, нали? — обади се Ханан.

Чандрис се сепна. Чак сега се усети, че се е зазяпала.

— Много — съгласи се тя. — Не очаквах, че е толкова ярка.

— В действителност е много по-ярка — каза Орнина. — На такова разстояние щеше да те ослепи моментално, ако екраните не се бяха поляризирали до допустимо ниво. На Сераф понякога се вижда и през деня. Страшно впечатляващо, особено за нещо с дебелина няколко атома.

Чандрис се намръщи. Толкова ли беше тънка Ангелиада? Имаше смътната представа, че черните дупки са огромни неща, грамадни маси от нищо, способни да поглъщат ядра на галактики или да изсмукват материята на стотици километри наоколо.

Може би това беше просто друг вид черна дупка? Или нещо съвсем различно?