Тимъти Зан - Ангелиада

— Добре — каза Орнина. — Но след като свършиш, ще се радвам да ми помогнеш малко. Искам да сглобя това нещо преди Ханан да е станал.

Чандрис стисна зъби.

— Разбира се. Няма да се бавя.

„Край на идеите за повече четене“ — помисли си тя, докато вървеше по тесния коридор. Е, поне не бе толкова опасно, колкото просто неприятно. Дейвий се занимаваха с лов на ангели цели единадесет години. Със сигурност знаеха какво правят.

Независимо колко опасна бе Ангелиада, щеше да се справи с едно пътуване дотам. А повече не ѝ трябваше.

Следеше хронометъра в контролната кабина по-скоро от любопитство. „Газела“ потегли точно в 6:00:02.

Излитането много приличаше на излитането на совалката за „Ксирус“ от Ухуру — усещане за гладко движение по дебелата бетонна пързалка и нагоре към небето и равномерният звук на двигателите отзад.

Но в онзи ден тя се намираше в салон за пътници, без монитори и дисплеи и без непрекъснатите разговори между Ханан, Орнина и контролната кула… стартът на космически кораб бе много по-интересно събитие, отколкото ѝ изглеждаше тогава.

Първо, звукът на двигателите не бе просто единичен рев. Беше смесица от няколко различни рева — по един за всеки двигател — и само комбинацията оставаше равномерна. Небето в никакъв случай не можеше да се нарече празно — в района летяха поне стотина други кораба, някои от които прекалено близко, дори опасно близо.

— Наближаваме стартовата чиния, Чандрис — каза Орнина. — Задната камера, ако искаш да гледаш.

Чандрис погледна съответния дисплей. Ето я, или поне така реши тя. Изглеждаше почти чуплива, оформена като огромна чиния… и сякаш всеки момент щеше да експлодира.

И наистина експлодира. От стотици места по краищата ѝ се разхвърчаха искри и повърхността ѝ заблестя от светлина. Под светлината сякаш цялото проклето нещо се разпадаше на части…

И след това неочаквано изчезна. Заедно с целия град отдолу.

Чандрис изненадано местеше поглед от един дисплей на друг… и едва след това си даде сметка, че градът е изчезнал, защото „Газела“ внезапно се е насочила право към небето.

Право към небето.

— За първи път ли излиташ от стартова чиния?

Чандрис се обърна към Орнина.

— Не съвсем — отговори тя, като напрегнато се питаше дали би трябвало да ѝ е за първи път. В материалите на „Ксирус“ не се споменаваше нито дума за стартови чинии. Да не би да беше нещо специфично за ловните кораби? — Но за първи път ми се случва да видя какво точно става — добави тя с надеждата, че това ще замаже положението.

Изглежда, успя.

— Страхотна гледка, нали? — обади се Ханан. — Особено когато чинията сякаш се разпада. И досега не мога да си обясня какво точно поражда тази илюзия.

— Направи повторна проверка на траекторията — каза Орнина. — Трябва да излезем на орбита към катапулта.

— Добре — кимна Чандрис, нагласи панела на компютъра пред себе си и се зае за работа. Поне това го беше научила идеално. Вектора на „Газела“… ето го. Всичко, което трябваше де направи, бе да извика съответния дисплей и да наложи линиите…

— Изглежда наред — докладва тя. — Може би сме съвсем мъничко настрани.

— Настрани, да — отговори Ханан. Ревът на двигателите за секунда стана по-дълбок, след което възстановиха нормалния си ритъм. — Нищо чудно. Втора площадка иинаги изстрелва малко настрани. Може би някой ден ще се сетят да я оправят.

— Не и докато не оправят Четвърта площадка — каза Орнина. — ПВП 2 2 Предполагаемото време на пристигане. — Б.пр. , Чандрис?

Чандрис хвърли поглед на дисплея и откри необходимото число.

— Около петнадесет минути.

— Добре. — Тя леко наклони глава. — Сега всичко върви по план, така че можеш да идеш в каютата си и да наваксаш малко сън. А и след като стигнем Централата, ще минат поне два часа, докато се приближим достатъчно, за да търсим ангели.

Чандрис се поколеба. Наистина бе уморена — нямаше съмнение в това. Но вече бе свикнала. Да не говорим, че несъмнено щеше да ѝ е от полза да знае как точно изглежда катапултирането, ако някога ѝ се наложеше да говори за това. В края на краищата, повечето хора не бяха чак толкова наивни, че да повярват на всяка изречена от нея глупост.

— Благодаря — отговори тя. — Предпочитам да остана.

Катапултът съвсем не бе толкова зрелищен, колкото стартовата чиния. Всъщност всичко, което можеше да се забележи, бяха пет раздалечени групи разноцветни светлини, които непрекъснато премигваха, сякаш в синхрон с катапултните маркери на навигационния дисплей. Ханан насочи „Газела“ в центъра на светлините, сигнализира на някого, че са готови, и гласът по радиото започна кратко обратно броене. Последва трепване — на границата на възприятието — и внезапно светлините на дисплея изчезнаха, за да се сменят с…