Тимъти Зан - Ангелиада

— Имате думата. — Гласът му звучеше леко предупредително.

Форсайт го остави да се потревожи още секунда.

— Разбира се, ще приема знака на службата — каза той. — И ще го нося със смирението и честта, която заслужава. Моля обаче — той хвърли поглед настрани — да позволите на двама обикновени хора — мои помощници — да имат честта да ми го връчат в качеството му на символ на отдадеността ми към народа на Емпирей.

Видя как през лицето на председателя пробяга цяла серия от емоции — облекчение, че Форсайт всъщност не цели да предизвика скандал; раздразнение, че така безцеремонно иска промяна на установения ред, без да предупреди предварително; и също така раздразненото осъзнаване, че макар и технически да има право да откаже, това ще го направи да изглежда дребнав заядлив бюрократ в очите на колегите си.

— Искането ви е необичайно. Но аз ще го удовлетворя. Приближете се — обърна се председателят към Пирбазари и Ронион.

Пирбазари побутна Ронион и двамата се приближиха — Ронион изглеждаше още по-разстроен. Председателят кимна първо към херолда, после към тях.

Пирбазари кимна в отговор, обърна се към херолда и извади медальона от кутията. Задържа го в ръцете си за момент; след това с подобаващо достойнство го подаде на Ронион. Огромният мъж го пое внимателно, сякаш държеше горящ въглен. Погледна Форсайт, облиза устните си, пристъпи към него…

И най-неочаквано медальонът се изплъзна от непохватните му пръсти и падна на пода.

Преди някой да успее да отвори уста Ронион вече бе на колене и ръцете му трескаво шареха по пода. След това рязко се изправи, здраво стиснал верижката и кристала — цялото му тяло се тресеше, а лицето му се бе превърнало в маска на ужас. Форсайт му се усмихна окуражаващо и наведе глава. Все още треперейки, Ронион разплете верижката и внимателно я сложи на врата му. Форсайт му се усмихна още веднъж и Ронион побърза да се скрие зад Пирбазари.

Медальонът бе непривично тежък, притискаше гърдите и врата му. Форсайт разсеяно се запита колко ли време ще му трябва, за да свикне с него.

— Благодаря и на двама ви — произнесе председателят, като кимна към Пирбазари и Ронион. Погледът му се върна към Форсайт — изразът му беше повече насмешлив, отколкото гневен от току-що наблюдаваното фиаско. — А сега на добър час, Върховен сенатор Форсайт.

— Благодаря, сър — промърмори Форсайт сред аплодисментите, докосна дланта на председателя и пристъпи към Пирбазари и Ронион. Двамата го придружиха до мястото му на масата.

Чудеше се дали внезапното чувство на вина, което изпитваше, се дължи на ангела.

— А това е личният ви кабинет. — Младият прислужник отвори вратата и отстъпи, за да направи път на Форсайт.

— Да — кимна Форсайт и огледа стаята. Също като всичко в останалата част от комплекса — външната приемна, главното работно помещение с редиците бюра и пръстена от кабинети около централната стая — всички мебели и апаратура бяха по местата си. Оставаше да се погрижи само за някои лични вещи и няколко кутии със записи. — Комуникационната система работи ли?

— Да, сър, от снощи — отговори прислужникът. — Има пълен достъп до компютърната система и архивите.

— Добре. — Форсайт погледна Пирбазари и Ронион, които стояха на крачка зад него. Известно време проучваше изражението на Ронион… — Засега това е всичко. Благодаря ви — каза той на прислужника.

— За мен е удоволствие, господин Върховен сенатор. На ваше разположение съм по всяко време. — Прислужникът кимна с добре заучен израз на уважение и излезе.

— Искам да влезеш в мрежата, Зар — обърна се Форсайт към Пирбазари. — Прегледай последните доклади от отбраната на Лорелей и резюмирай главното — искам да знам какво става там.

— Да, сър. — Пирбазари направи обичайното си кръгом и излезе.

Форсайт се обърна към Ронион и му направи знак:

„Ела, искам да поговорим.“

Въведе го в кабинета си, затвори вратата и му посочи стола срещу бюрото. Ронион се сви в него. Позата му беше на човек, който прави всичко възможно да стане невидим.

Форсайт заобиколи бюрото и седна зад него.

„Просто исках да ти кажа, че сутринта се справи великолепно.“

„Благодаря.“ — Пръстите на Ронион изразяваха същото униние като лицето му.

„Изглеждаш нещастен — отбеляза Форсайт. — Искаш ли да поговорим за това?“

Ронион заби поглед в земята.

„Онова, което направих, не беше добро“ — бавно сигнализира той, като отбягваше погледа на Форсайт.