Тимъти Зан - Ангелиада

— Вярвам, че искате колкото се може по-скоро да отидете в Генералния щаб и да наглеждате подготовката на защитата — продължи Пирбазари. — Но точно в момента имате посетител в офиса.

Трябваше му секунда, докато разбере за какво става дума. Да — Пирбазари трябваше да доведе Коста от болницата. В цялата бъркотия Форсайт съвсем беше забравил за него.

— Да. Разбира се.

Понечи да тръгне към вратата, но внезапно една мисъл го накара да се обърне.

— Какво стана с Номер Четири? — попита той, докато се опитваше да го открие на екрана.

— На път към Сераф заедно с останалите — каза Пирбазари. — Мирските изтребители прекратиха атаките си веднага щом започнахме да отстъпваме.

— Изтребителите нямат значение — намръщи се Форсайт. — Ами последната ракета?

— Самоунищожи се — отговори Пирбазари. — Няколко секунди след като „Комитаджи“ унищожи катапулта на Номер Две.

Форсайт сви устни.

— Предполагам, че не желаят да повреждат повече военни трофеи, отколкото им е нужно.

— Да, сър, най-вероятно сте прав — съгласи се Пирбазари. — Ще тръгваме ли?

Форсайт мълчаливо го последва през тълпата, измъчван от горчивина и чувство за вина. Може би Пирбазари вярваше в тези приказки за алчността на Мира. Както сигурно и всички наоколо. А може би наистина беше вярно.

Но не можеше да не си даде трезво сметка, че докато той беше готов да заповяда на собствените си хора да се хвърлят в една самоубийствена атака, мирският командващ съвсем преднамерено беше унищожил една от собствените си ракети, вместо да погуби емпирейски живот.

А онзи командващ дори не носеше ангел. Какво говореше това за ангелите?

И най-вече за самия Форсайт?

Двамата пазачи, поставени да охраняват Коста, бяха едри, с презрителни физиономии и определено не в настроение за разговори. Всъщност, като се изключеше едно нареждане да спре да се върти и да си затваря устата, нито един от тях не бе продумал нито дума, откакто Пирбазари забързано го закопча с белезниците за стола и тичешком излезе от стаята.

Така изминаха около два часа и Пирбазари най-после се появи отново.

С изненадващ спътник.

— Господин Коста — каза Върховен сенатор Форсайт. — Радвам се да ви видя пак. Предполагам, че сте се възстановили от раните си?

— Да, сър, почти — отговори Коста. Първоначалното облекчение бързо се смени с несигурност. Доколкото можеше да забележи, в изражението на Форсайт нямаше нищо приятелско, нито дори онова неясно другарство, което беше нормално да се очаква между двама души, изправяли се един до друг пред лицето на смъртта. Очите на Върховния сенатор бяха враждебни, бръчките по лицето му — резки. — Благодаря за загрижеността ви добави той.

— Моля — каза Форсайт. Отговорът бе формално учтив. Но тонът му бе леден и мрачен като зимно утро. — Зар, изведи охраната и изчакай отвън в приемната.

Пирбазари хвърли поглед към Коста.

— Сър, мога ли…

— Казах отвън.

Пирбазари за миг стисна устни. Но въпреки това направи знак на стражите и тримата напуснаха стаята.

Форсайт изчака вратата да се затвори. След това, без да бърза, отиде до бюрото си, отмести някакви листа и седна на края му с лице към Коста.

— Ето ви тук — каза най-после той, като отново впи враждебния си поглед в лицето му. — Като в някакъв трилър в тиха вечер, а?

Коста поклати глава.

— Съжалявам, но не ви разбирам.

— О, стига, господин Коста — студено отрони Форсайт. — Емпирейски Върховен сенатор… и мирски шпионин?

Коста сви устни. Трябваше да се досети.

— О. Това ли.

Нещо премина по лицето на Форсайт и остави върху него още по-твърди линии. Очевидно не беше напълно сигурен в думите си.

— Значи не го отричате.

— В никакъв случай — каза Коста. — Всъщност още преди два дни бях готов да се предам.

— Хайде де! — изсумтя Форсайт.

— Наистина — настоятелно каза Коста. — Не го направих единствено заради Ангелиада. Нещо става там, господин Върховен сенатор. Нещо много опасно. Трябва да открием какво, и то бързо. Преди да загинат още хора.

— Аха. — Форсайт скръсти ръце на гърдите си. — Значи много държите на живота на емпирейците, така ли?

Коста се намръщи. Нещо се вълнуваше под това лице, нещо много по-важно от простия факт, че е разконспириран един незначителен шпионин.

— Да, държа — каза той. — Не съм вашият типичен шпионин от трилърите, господин Върховен сенатор. Не бях изпратен тук да извършвам саботажи, да крада информация или нещо подобно. А да изучавам Ангелиада и ангелите. Това е всичко, с което съм се занимавал.