Тимъти Зан - Ангелиада

Лазерите на Номер Четири отново откриха огън и третата вълна противоракетна защита пое по пътя си.

— Не бях забелязвал да са използвали подобно нещо досега.

— Не са — мрачно потвърди Пирбазари. — Явно командирът им е прекарал доста време в изучаване и предвиждане на защитните ни прийоми.

Форсайт сви юмруци. Лазерите на Номер Четири уцелиха третата мирска ракета, но триъгълната ѝ експлозия унищожи приближаващата вълна.

— Няма да успеят, Зар — тихо каза той. — Няма да имат време да унищожат всичките.

Пирбазари тихо въздъхна.

— Зная.

— Корабът е брониран — отчаяно каза някой от другия край на залата. — Може би това ще е достатъчно.

— Няма. — Пирбазари посочи екрана. — Видяхте ли обозначението на последната ракета? Клас Адски огън. Субядрена бойна глава, бронебойна, силно електромагнитно заглушаване. Ако уцели, с катапулта е свършено. Както и с останалата част от кораба.

— Тогава защо не се измъква оттам? — изграчи някой друг. — Защо, по дяволите, не се измъква оттам?

— Млъкнете! — извика Форсайт. — Не виждате ли, че се опитва?

Двигателят на Номер Четири се бе включил на пълна мощност и го задвижи перпендикулярно на приближаващите мирски ракети. Форсайт откри, че е затаил дъх, докато катапултиращият кораб набираше скорост. Ако електронните заглушители на кораба проработеха… ако мирските ракети пропуснеха факта, че целта им се с преместила…

— Не! — възкликна Пирбазари. — Не!

— Какво? — Форсайт трескаво затърси нова заплаха, но не успя да открие нищо. — Какво?

— Извън позиция е — посочи Пирбазари. Беше прибрал телефона си, докато следяха събитията. Сега той отново се появи в ръката му. — Не виждате ли? Сега фокусът на катапулта попада извън района на мрежата!

Някаква леденостудена ръка сграбчи сърцето на Форсайт.

— И ако нещо пристигне…

— Няма да могат да го изхвърлят — яростно довърши Пирбазари и притисна телефона към ухото си. — Хайде, отговори. Отговори!

Но отново бе прекалено късно. Докато поредната ракета изчезваше в пламъци, в центъра на мрежата се появи мирски кораб.

Не просто някакъв мирски кораб. Нещото беше огромно . По-голямо от всеки звездолет, за който Емпирей би могъл дори да мечтае. По-голям дори от заселническите кораби, с които прадедите им бяха пристигнали на тези светове. Дълъг, черен, чудовищен кораб, отрупан с оръжия като с четина. Всичко в него крещеше за арогантност, сила и смърт.

„Комитаджи“ бе пристигнал.

Някой задавено изруга с изпълнен с ужас глас. Огромният кораб вече се движеше, отдалечавайки се все повече от фокуса на катапулта в посока към „Хармоничен“ и обграждащите го разрушители на ЕмОт.

И разбира се, към катапултиращ кораб Номер Две.

Естествено разрушителите бяха забелязали опасността. Но въпреки че разваляха строя си и се мъчеха да се прегрупират срещу новата заплаха, Форсайт разбра, че ЕмОт са изгубили. През следващите няколко минути, докато разрушителите заемаха новите си позиции, между Номер Две и „Комитаджи“ нямаше да съществува нищо освен собствената броня и защитните системи на катапултиращия кораб.

На „Комитаджи“ не му трябваше толкова много време. Десет секунди по-късно около носа на кораба проблеснаха високоенергийни лазери, насочени с хирургическа точност към катапултиращия възел. Той изчезна сред кълбяща се маса разтопен метал и синьо-бял пламък.

А заедно с него — и целият катапулт.

— Това е — промърмори Пирбазари. — „Комитаджи“ остава тук.

— Трябва да го спрем. — Сърцето на Форсайт бясно удряше в гърлото му. — Трябва да атакуваме. Да го забавим, да пратим още катапултиращи кораби…

Млъкна, загледан невярващо в екрана. Вместо да атакуват, корабите на ЕмОт се отдалечаваха от „Комитаджи“. Не само катапултиращите кораби, но и самите разрушители. Всички се отдалечаваха.

Бягаха.

— Какво е това? — извика Форсайт. — Какво правят?

— Отстъпват — каза Пирбазари. — Заповедта току-що…

— Заповедта? — невярващо повтори Форсайт. — Каква заповед? Дай ми този телефон.

— Сър…

Форсайт грабна телефона от ръката му.

— Говори Върховен сенатор Форсайт — рязко каза той. — Какво става?

— Силите на ЕмОт се оттеглят, господин Върховен сенатор — отговори му гласът на някаква млада жена.

— Виждам! — рязко каза Форсайт. — Върнете ги. Всичките.

— Сър?

— Чухте ме! Върнете ги и им наредете да атакуват.

Никой не отговори.

— Чувате ли ме?

— Господин Върховен сенатор, тук е генерал Рошманов — обади се друг глас. — Някакъв проблем ли има?