Нийл Геймън - МеждуСвят

Затичахме се, колкото можехме по-бързо, нагоре по тесните дървени стълби. Всяка палуба, през която минавахме, бе в истински хаос — хора и неща, които не бяха хора, изпадаха в паника, бягаха, крещяха.

Скарабус ни проклинаше и искаше да забавим ход. Той бе някъде зад нас. Не му обърнахме внимание. „Малефик“ нямаше да издържи още дълго.

— Прилича повече на „Титаник“, отколкото на „Малефик“ — казах на Джо, докато опитвах да си поема дъх. Стълбите бяха много.

— Титаник ли?

— Голям кораб от моята Земя. Ударил се в айсберг. Потънал. Някъде около хиляда деветстотин и дванайсета.

— А, ясно — каза тя. — Като катастрофата с „Кинг Джордж“.

— Все тая — отвърнах, когато голям къс от кораба се отчупи встрани от нас и се запремята надолу към Абсолютното нищо.

Продължихме да тичаме нагоре по стълбите, по коридорите и пак по стълбите. После пристигнахме пред аудиторията — мястото, където за последно видях лорд Сатър, преди около час.

И аз спрях.

Другите също спряха.

— Хей — каза Джозеф. — Проблем ли има?

— Той е вътре — отвърнах аз. — Не ме питайте как знам.

Джай кимна.

— Много добре — каза той.

Джозеф ритна вратата и всички влязохме.

Залата беше тъмна, единственият източник на светлина бе светулково-зелено зарево в другия й край. Стояхме край вратата — никой не искаше да направи и крачка навътре — докато очите ни свикнат с чернотата.

После от мрака се чу някакво медено ръмжене.

— Здравейте, деца! — каза лорд Сатър. — Дошли сме да злорадстваме, така ли?

Пристъпихме навътре. На фона на зеленото сияние се очерта черна фигура.

— Не — каза Джо, — ние не злорадстваме. Ние сме от добрите.

Изсумтяване. Светлината от заревото стана малко по-ярка.

Сега видях какво беше това. Душите на Бродещите, онези от стъклениците, висяха във въздуха, притиснати една към друга като огромен рояк пчели. А пред тях, бръкнал дълбоко в центъра на рояка, стоеше лорд Сатър. Изглежда държеше душите на едно място, но усилието явно му струваше доста енергия и сила. Хриптеше повече от обикновено и не се обърна да ни погледне, когато приближихме.

— Вие, създания, ми причинихте страшно много проблеми! — рече задъхано лорд Сатър. — Освобождаването на тези призраци ми струваше кораба и завладяването на Лоримаре.

— И МразоНощ ли? — попитах аз.

Тогава той се обърна и ни погледна, а роякът запулсира по-ярко. Една светлинка се откъсна от цялото, изсвистя към лицето на Сатър и ожули бузата му. Лордът сякаш се олюля, но после стъпи здраво на краката си и изръмжа:

— Не, МразоНощ ще продължи по план, каквото и да се случи с мен!

Всичко потрепери, чу се трясък и нещо под нас се разпадна. Не се изненадахме — корабът се разпадаше.

— Защо още сте тук? — попитах лорд Сатър. — Не трябваше ли вече да сте в спасителната лодка?

Гласът му прозвуча като мучене на бик или рев на тигър.

— Не виждаш ли, момче? Тази нелепа блещукаща топка духове ме е хванала! — Той изпъшка и се дръпна в напразен опит да се измъкне.

Светулково-зелената светлина засия още по-силно. Започваше да пълзи по ръцете му, процеждайки се бавно като зелено масло. Така беше редно. Ако той беше държал мен затворен в бутилка в продължение на години, като преди това ми бе причинил смазваща съзнанието болка, за да се „съсредоточа“, знам какво бих искал да направя — да го нараня точно така, както той е наранил мен. Щях да го държа на кораба, докато плавателният съд не се взриви, срути или каквото там правят корабите в Абсолютното нищо.

Джозеф докосна рамото ми.

— Джоуи? Това е твоята битка. Каквото и да правиш, трябва да е бързо!

Кимнах. Поех си дълбоко дъх и пристъпих напред. Изправих се пред тези очи, с цвят на рак, на жлъч, на змийска отрова. Погледнах в тях, въпреки че всяка клетка от тялото ми казваше да бягам, и заявих:

— Искам си морфожа!

Огромното му хиенско лице се изкриви за кратко в развеселено изражение. Виждах го как пресмята, осъзнал, че притежава нещо, което аз желая.

— Ах-х-х! Не си дошъл чак дотук само за да гледаш как умирам, така ли? Искаш си и съществото?

— Да!

В рояка от души проблесна светлина и лорд Сатър трепна.

— Тогава ме измъкнете оттук и ще ти върна малкото ти приятелче. Но трябва да ме освободиш. Точно сега не бих могъл да взема призмата, дори и да исках. Ръцете ми са заети.

— Защо да ти вярваме? — извика Джакон.

— Не можете да ми вярвате. А и не би трябвало. — Той млъкна, изпухтя и се опита да се съсредоточи. После изстена. Това бе най-близкото подобие до звук на слабост и болка, което някога бях чувал от него. Трябва да призная, че не ми достави толкова задоволство, на колкото се надявах. Но все пак бях твърде далеч от това да го съжалявам.