Нийл Геймън - МеждуСвят

— Ако си искаш животинчето, тогава, в името на всичко свято — каза той, — помогни ми! Няма да издържа още дълго. Болката е по-голяма от тази, която мога да понеса. А аз мога да понеса много болка…

Поколебах се.

— Дори не знам дали мога да ти помогна. Ами ако просто си вземем призмата?

— Тогава — задъха се той, — ще имаш призма с пленен в нея бръмбазък. Трябва аз да я отворя.

Корабът внезапно се наклони под четирийсет и пет градуса. Изгубих опора на хлъзгавия дървен под и се треснах в стената. Изтърколих се оттам и на косъм избегнах лорд Сатър, който се удари в същото място, само че много по-силно. Изохка и пак се изправи на крака.

Колебливо протегнах ръка и я пъхнах в бляскавата светлина.

Омраза.

Омраза изпълни ума ми.

Желание за отмъщение.

Всеки от духовете, а в този рояк те бяха стотици, все още се извиваше, въртеше се и се вихреше в болка. Бяха изпълнени с омраза — омраза към кораба, омраза към МАГ, омраза към лорд Сатър, омраза към лейди Индиго — омразата бе единственото, което ги разсейваше от болката.

Беше ужасно. В цялото ми съзнание стотици версии на мен крещяха.

Трябваше да ги спра.

— Всичко свърши — казах им аз, като почти не знаех какво говоря. — Вече никой няма да ви нарани. Свободни сте! Откъснете се! Продължете нататък!

Опитах се да мисля за хубави неща, за да подкрепя мислите, които им пращах. Горещи летни дни. Топли зимни нощи край огъня. Гръмотевични бури. След малко ми свършиха обичайните затрогващи неща и се съсредоточих върху семейните спомени. Ароматът на татковата лула. Усмивката на хлапето. Камъчето на шията ми, което мама ми даде, преди да тръгна.

Камъчето…

Не мога да кажа по каква причина бръкнах под тениската и го извадих. То легна в ръката ми, отразявайки проблясъците и пулсациите на душите. Тогава забелязах нещо особено — камъкът не просто отразяваше светлините: той резонираше с тях, хармонизираше някак си с мъждукащите цветове. И видях как светулковите светлинки се променят. Започнаха да пулсират и да проблясват в синхрон. Ако вместо светлина имаше звук, щях да чуя две различни мелодии, които бавно се сливат.

Те бяха почти готови да ми повярват. Някак си го знаех. Почти, но не съвсем.

— Престани да се бориш с тях! — казах аз на лорд Сатър.

— Какво?

— Докато се бориш с тях, те ще продължат да се опитват да те унищожат. Просто престани да се бориш с тях и те ще те пуснат.

— Защо — задъха се той, — защо трябва да ти вярвам?

— Това вече го минахме! Сега спри да се бориш с тях!

И той го направи. Отпусна всеки свой мускул и аз почти чух как напрежението заглъхва. „Виждате ли? — казах на искриците в главата ми, като почти не осъзнавах, че не говоря на глас. — Сега го пуснете.“

Светлината започна да пламти все по-ярко и изпълни залата с ослепително сияние. Затворих очи, стиснах ги силно, но светлината изпълваше главата и съзнанието ми. Стори ми се, че чух нещо да казва „довиждане“, но може да съм си го въобразил. После светлината угасна, същото направи и камъкът на мама.

Цялата зала потъна в мрак.

— Дръж! — каза гласът на лорд Сатър.

Нещо остро и студено се докосна до дланта ми.

— Благодаря! — издишах аз без да мисля.

Нещо проблесна и един близък свещник изригна в пламъци. Лорд Сатър стоеше до мен. Дъхът му беше мор, а чистата омраза, която струеше от очите му, можеше да угаси и слънцето. Той оголи зъби, толкова близо до лицето ми, че можех да видя как разни неща, дребни, почти микроскопични личинки, пълзят по тях.

— Не ми благодари, момче! — изшептя осакатената му зурла. — Следващия път, когато се срещнем, ще ти отхапя лицето! Ще си почистя зъбите с вътрешностите ти. Ти ми струваше ужасно много. Така че недей — никога — да ми благодариш!

Той наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо, и после зави високо, като полудял вълк.

— Другарите ми идват! — каза той.

— Отвори призмата на Ню — отвърнах аз, — или ще извикам духовете обратно!

Острите му зъби просветнаха на светлината на свещите.

— Лъжеш! Не можеш да го направиш!

Разбира се, той беше прав. Не можех, но той пък не можеше да е сигурен. Обгърнах медальона със свободната си длан.

— Да проверим тогава — казах.

Червените му очи прогориха моите, но той мигна пръв. Призмата започна да става леденостудена, като корпуса на космическа совалка.

— Няма да се отвори напълно в мое присъствие — изръмжа лорд Сатър. После ме сграбчи и ме вдигна във въздуха. — Така че, за съжаление, ще трябва да си вървиш, Бродещ !